Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Днес е рожденият ден на Алфред!… — обяви Симон.

— Значи, зодия Козирог! Имате голям късмет, госпожо! Това е дълбоко чувствителна и духовна зодия, хора на разума и религиозни водачи!…

— Но също и егоисти, отмъстителни типове и престъпници. Завършват на въжето!…

— Не сте прав, господине… Наистина всяка зодия е двойнствена, но в случая, като ви гледам, убедена съм, че преобладава доброто начало!…

По-късно, двамата натоварени с пакети и пакетчета, излязоха на улицата. Продавачката ги изпрати пред вратата.

— Щастлив рожден ден! Магазинът и аз сме винаги на Ваше разположение…

— Благодаря Ви, госпожо, особено за съветите — отвърна Симон.

Той не можа да се стърпи и се ухили:

— Алфред и Фредерика страшно ще се радват!…

Тръгнаха, но Борис внезапно зави в една странична уличка и почна да се смее като луд. Две пакетчета паднаха от ръцете му. Симон се наведе да ги вземе.

— Какво ти става?

— Като се върнем, Фредерика ще е заревала с пълен глас, а пък Алфред е подпалил къщата…

Двамата не спираха да се смеят.

— Не си прав, скъпи — каза Симон. — Алфред е страшно послушен и е моята опора. А Фредерика сама си намира цукалото…

— Нима?! От кога?…

Така двамата се забавляваха, като измисляха все по-ужасяващи лудории на „децата си“ и не забелязаха колко дълго вървяха, докато стигнаха покрайнините на Женева. Вече навлязоха в един типичен емигрантски квартал, населен предимно от италиански семейства. Спряха се в някакъв двор, където имаше три едноетажни къщи. Скарлатов учтиво попита на френски една бременна жена, която се бе запътила към улицата, къде живее семейството на господин Матов. Но жената не го разбра добре. Тогава той я заговори на италиански. Тя отзивчиво ги поведе към една от къщите и се върна. Борис почука на вратата, но никой не им отговори. Натисна дръжката и влезе, а след него Симон.

В стаята на пода играеха едно момченце около три годинки и едно момиченце към пет, но вече със сериозния вид на дете, на което е възложено да пази по-малкото братче. Симон не можа да се сдържи и веднага грабна малкото момче в ръце.

— Мон пти шушу… — галеше го тя.

Борис отиде при момиченцето. То стоеше и го гледаше недружелюбно.

— Фредерика? — попита той.

— Не съм Фредерика, а съм Цветана — отвърна то на френски.

— Добре, Цветано. Идем ти на гости.

— Седнете, моля…

Скарлатов остави пакетите по масата. Момиченцето се направи, че не ги вижда, и взе да нарежда нещо в бюфета.

— А братчето ти как се казва? — попита наново Борис.

— Иван, Ваня…

— Послушен ли е?

— Ох, не. Той нищо не разбира!

— Къде е майка ти?

— Маман тръгна да занесе прането, а папа е революционер. Той отиде да се бие за свободата на Македония.

— Твоят папа е мой приятел. А това е Симон…

Момиченцето се обърна към нея. Симон й се усмихна.

— Много е хубава — каза внезапно момиченцето на български.

— Какво?! — опули се Борис изненадан, а после преведе думите и на Симон.

Тя подаде детето на Борис.

— Подръж малко Алфред!…

Започна да разпечатва пакетите. Извади първо голямата кукла. Малкото момиченце я гледаше очаровано.

— Тя е твоя!

— Pour moi [98] — възкликна то и не можейки да сдържа радостта си, извика на руски с типично детско „р“:

— Пррросто пррелесть!…

Грабна куклата и почна да я разхожда по пода. Куклата бе английска и като я държиш за ръка и тътриш краката и по земята, тя ходеше. Освен това казваше „мамо“, отваряше и затваряше очи. Момиченцето напълно се захласна. Но изведнъж се сети, че е забравила да благодари и отиде при Симон.

— Госпожо, мога ли да Ви целуна?

Симон се наведе и то обви тънките си ръце около шията й.

— А това — каза Симон — е лично за Алфред-Ваня! Тя му подаде голям шоколад.

Момченцето неумело разкъса обвивката на шоколада с дебелите си пръстчета. Без колебание взе да яде, като се цапаше целият.

— О-ля-ля-ааа — възкликна сестричката му. — Ваня, Ваня… пак се изцапа! Трябва сега да те измия!…

— Аз, аз! — каза Симон.

Тя взе да го мие над един леген. Момиченцето се смееше на глас и казваше думата „гледайте“ ту на френски, ту на български, ту на руски. Това многоезичие в емигрантските семейства бе нещо обикновено. Децата трябваше да знаят езика на майка си, на баща си и на страната, където живееха… Така ги завари госпожа Матова — една млада, висока и стройна жена, но малко повяхнала от нелеките й семейни грижи. Тя спря на вратата с празен кош за пране на ръка, изненадана от неканените гости.