Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Върна се в къщи напрегнат. Само да не ме чакат за обяд, си каза той, но го чакаха, и то от дълго време… Масата в трапезарията бе отрупана с ястия и подредена блестящо, с вкус.

— Симон, аз не съм Ротшилд [96]! Откъде взехте всичко това? На кредит ли?

— Успокойте се. Не е на кредит.

Мадам Ролан се усмихна. Скарлатов избухна.

— Ще Ви моля, много ще Ви моля, Симон, да запомните следното! Докато сте тук, в тая къща, всички разноски, без изключение, са мои! В момента разполагам с малко пари.

— Но успокойте се. Какво е станало?

— Вие не ми отговорихте откъде са парите?

— Имам много, ще се убедите…

— Симон, погледнете ме! — той отмахна с две ръце дългите й коси. Обиците ги нямаше. — За това ли сте си разпуснали косите като фея. А сега, протегнете ръцете си!

Тя плахо протегна ръце. Виждаха се само два пръстена.

— А гривните? А златният часовник?…

По това време малките ръчни дамски часовници бяха една рядкост и се изработваха само в Швейцария. Симон искаше да каже нещо. Но като видя лицето на Борис, млъкна.

— Няма повече да питам. Къде ги заложихте? Дайте разписката веднага!

Тя му подаде една изящна дамска чантичка, която извади от джоба на домашната си роба. Той рязко я взе. Тежеше доста. Скарлатов изтича навън като луд и се върна чак след един час. Двете жени продължаваха да го чакат в трапезарията. Симон бе посърнала и бледа. Борис учтиво помоли:

— Мадам, бихте ли ни оставили за миг?

Тя излезе. Той посегна към косите на Симон. Тя инстинктивно се дръпна, но се преодоля и се остави в ръцете му. Борис внимателно сложи обиците на малките изящни като мида уши на Симон. После взе ръката й, където постави златния часовник, и сдържано се усмихна.

— Да не повярваш, че сте банкерска дъщеря! Сделките са Ви умопомрачаващи, като на български финансов министър! И, дявол да го вземе, знаете ли колко ми струва този обяд?

— Но аз…

Очите на Симон се насълзиха. Скарлатов разбра, че е прекалил.

— Вече аз ще купувам всичко. Ще видите какво значи сайбия! — каза той и нежно я погали по косата.

Симон с треперещ глас попита:

— Какво е това саебѝ?

— Това е абсолютен Господар над семейството — над жена, деца, имоти, домашни животни, птици… В енциклопедията едва ли ще намерите тая дума. А сега да ядем, защото съм гладен като куче!

Мадам Ролан влезе със супник, от който излизаше пара.

— Мадам Ролан, Бо̀рис е мон шер саебѝ! — извести Симон с детска усмивка.

След като обядваха, Скарлатов се прибра в мансардата. Отново извади пакетчето с бижутата на Матов и часовника му. Остави ги на масата. После измъкна отпод кревата дървеното куфарче с парите и скъпоценностите. Златото не беше много, повече в турски лири. Имаше съвсем малко златни френски франкове. Взе ги и ги сложи на масата. Помисли, че отсега нататък ще бъде чест посетител на заложните къщи. После прибра в джоба на пелерината си вещите на Матов, а в куфара вързопчето. Седна до масата и пресметна франковете, с които можеше да купува. Раздели ги на две купчини. Едната — по-голяма, другата — малка. Подсвиркваше си с уста за кураж. В това занятие го завари Симон, която отвори тихо вратата на стаичката му.

— Аз мога да бия телеграма на баба… — съобщи радостно Симон — да ни прати пари!

— А пък аз на пер Ноел [97]!… — каза Борис. — И престанете с всичките си роднини, дядовци, баби и тутикванти.

— Извинявайте, но аз също…

Той я прекъсна:

— Звучи като Шекспир, „Дванайста нощ“… Аз ще пиша на татко да ми прати пари, казва сър Ендрю на сър Тоби. Спомняте ли си?

Симон се засмя.

— Ето това е за нас двамата… — каза Борис, като й подаде голямата купчина злато.

— Но защо?

— Защото Вие сте домакинята и Вие ще купувате… И без това всички мислят, че вече съм изял половината капитали на баща Ви… А това — посочи той малката купчина, — за да поддържам лихварското предприятие на висота! Искам не искам, ще трябва да ида в Мезон Щерн! Дано старият Ви папа се е запилял някъде!…

— Не се надявайте. Той спи в Банката!

— Е, добре, на война като на война! А сега да тръгваме и не мислете за нищо!

Това, последното, го каза повече за себе си.

— Не разбрах, къде да тръгваме?

— На разходка, на покупки, на гости, на вечеря… И горе главата! Коледа идва! Ще я отпразнуваме славно!

— Но това е прелестно!

— И си облечете най-хубавите дрехи!…

Когато Симон излезе, той се погледна в огледалото. Отдавна не го беше правил. Втренчи се в него с безстрастно изражение. А после взе един кичур от дългата си черна коса и го стисна под носа като мустак. Премрежи очи и гласно произнесе през зъби: