Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Те се забавиха в селото. Отидоха в единствения магазин. Симон си купи снежно бели пухкави и топли вълнени чорапи. После извървяха улицата от край до край. Но мракът в планината бързо се спуска и се отправиха към малкия хотел, по-точно кръчма, с две-три стаи за гости на горния етаж, където си бяха оставили багажа. Странноприемницата беше разположена близо до дъскорезницата на една поляна и до нея се стигаше по снежна пъртина. Когато влязоха, огънят в камината хвърляше искри. На една маса двама швейцарски селяни играеха карти. Съдържателят ги посрещна и настани пред огъня. Те си събуха обувките и протегнаха мокрите си крака към него. Съдържателят им донесе две чаши грог. Така седяха в тихата кръчма, гледаха пламъците и ги обхвана умора и сънливост. Стопанинът стоеше, облегнат зад тезгяха. После дойде жена му — една швейцарска селянка, облечена с няколко вълнени поли. Двамата нещо тихо си казаха. Жената отиде при тях.

— Какво ще пожелаят господинът и госпожата за вечеря?

— Ще се радваме, ако Вие изберете менюто — отвърна Борис.

— Няма да съжалявате… — каза усмихнато съдържателката. — Младата госпожа нуждае ли се от нещо, докато приготвим ястията?

— Всичко е чудесно!

— Виното не влиза в сметката.

И наистина вечерята беше превъзходна. Ядоха с апетит и изпиха от прясното вино една кана. Съдържателката ги отведе лично до стаята им над кръчмата. Прозорците бяха отворени, а стаята студена. Жената остави газената лампа на дървената маса. Имаше широко дървено легло с пухен юрган и дюшек.

— Няма ли да е студено? — попита Борис.

— Студено?… Млади хора, и предполагам скоро женени, и да им е студено?!… Сложила съм и две грейки в леглото. Ако сутринта ми кажете, че ви е било студено, ще ви върна парите. Съветвам ви да не затваряте прозореца.

Жената излезе. Скарлатов започна да се разхожда из стаята. Изпитваше неудобство. Симон стоеше в средата и гледаше замислено през прозореца. Борис духна лампата. От снега беше светло и в стаята се виждаше всичко. Той отиде зад паравана и бързо се съблече. Борис легна под пухения юрган. В краката си почувства топлината на грейката и затвори очи от удоволствие. Скоро Симон по нощница и боса се пъхна в леглото. Сви се на самия край. Борис усети, че цялата трепери. Но не смееше да мръдне. Изведнъж почувства тънката й ръка как хвана неговата и силно я стисна. Той се извърна към нея. Гледаше чистия й профил и светлите като коприна коси върху снежнобялата възглавница. Видя сълзи в сините й очи. Тогава една огромна нежност го обхвана, не желание, а нежност и отговорност към едно същество крехко, слабо, но толкова храбро!…

— Симон — каза той, — ела и сложи глава на ръката ми…

Тя се премести до него и сложи глава на ръката му. Той усети влагата на сълзите й. Погали челото й.

— Не се бой, мила. Успокой се и заспи… Обичам те достатъчно, за да не си позволя да те пипна с пръст!…

— Не, не е това. Аз го желая…

— Не си ли уморена?

— Не.

Те дълго лежаха така един до друг и гледаха през прозореца небето, звездите и Млечния път. И тогава Борис Скарлатов разбра какво е това любов. Попита се защо се случва така, че в целия свят, при толкова милиони хора, се срещат само двама — един мъж и една жена! И беше щастлив, че жената до него е именно тя. Помисли си, че любовта не е нито притежание, нито желание. Разбира се, и те бяха част от нея, но не най-важната! Защото любовта беше преди всичко благост, милост, желание за закрила към тая, която обичаш!… А сетне дойде и другото… Любовта нарасна, стана огромна, не можеше вече никой да я задържи и тя полетя като лавина. И тогава към всичко се прибави желанието и притежанието. Той чу в тоя миг думите, идващи сякаш някъде отдалеч…

— Мили, бъди внимателен. Толкова много те обичам…

… Нощта бе дълга. Те ту дремеха и се унасяха в кратък сън, ту наново се любеха. И двамата искаха нощта никога да не свърши, защото бяха обладани от най-силното в любовта — стремежа да продължава безкрайно. Може би затова тя е свързана с Вечността и любовта към човека, към любимото същество продължава и след смъртта му… Борис заспа за малко и когато се събуди, видя над себе си Симон с широко отворени очи. Навън мракът се бе особено сгъстил, както обикновено става преди разсъмване. И двамата замряха в едно дихание и сякаш времето изчезна. Тя нежно докосна устните му.

— За какво мислиш? — попита Симон.

— Мислех колко е хубаво, когато хората свободно прилагат своя избор в любовта…