Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Аз… аз… не мисля така… — колебливо каза Симон.

— Мила швейцарко!… Като тебе мислят почти всички мъже и жени, включително и социалистите!

— О, ти измести въпроса!

— Но ти наистина ли не виждаш, че предстои коренен поврат и в пола? Няма ли да е добре, ако това се ускори?!

Брезов се намеси.

— Може би, но само когато обществото стане друго!

— Социалистическо? Не съм убеден. Социална революция още не значи морална революция! Ето тук е моето противоречие с останалите социалисти.

— Но какво лошо искам? Искам да си мой мъж!…

— С помощта на някаква хартийка с печат? Или с помощта на църквата? На държавата? На властта?

— А с какво?

— С революция вътре в човека — най-страшната, но и най-великата!…

Симон се обиди и млъкна. Борис мислеше, че ще получи подкрепа на мислите си от Брезов. Но и той мълчеше. Тогава не се стърпя и го попита:

— Е, Марате, не разбрах докрай твоето мнение?…

Всъщност малкото име на Брезов бе Марат [99]. Родителите му го бяха избрали и записали под това име. Брезов не го обичаше. Смяташе, че за да носиш това славно име, трябва да си като този, който тъй високо го е носил в най-великата революция досега.

— Моето мнение за брака не съвпада с твоето — спокойно отговори Брезов.

— Това ясно почувствах, но не чух обясненията ти.

— Те са твърде лични и едва ли интересни за вас…

— Напротив!

— Родителите ми са прекрасни хора… Много добри и вече много стари. Безкрайно честни и вярващи в социализма като в религия… И двамата са учители. Скитат от село в село и от град в град… Те са едни от първите социалисти в България, разказвал съм ти. А да си бил на времето социалист е било по-страшно, отколкото да си прокажен!… Осмивани, гонени, преследвани… единствената им опора са били другите приятели — социалисти и вярата!… Аз съм им единствено дете. И те като тебе са вярвали в теорията. Затова може би са ме нарекли така глупаво с такова неподходящо за мене име… Марат!… Все пак добре, че не съм Робеспиер [100]… — усмихна се той.

— Сърдиш ли им се? — попита Борис.

— Не, разбира се. Те ме обичат, аз ги обичам… И все пак в душата ми остана някакво чувство на негодувание от тях… Те не са се оженили. Не ме разбирай криво! Баща ми не е погледнал друга жена в живота си, а майка ми също. Те все още са нежни един към друг, но не са се оженили…

Брезов спря и запали цигара, нещо, което си позволяваше твърде рядко.

— Не разбирам какво искаш да кажеш…

— Става дума за мене… Щом те нямат официален брак, значи аз съм незаконно дете, разбираш ли? А понякога децата са много зли… В училище ми викаха копелето. Биех се с всеки и с всички по всяко време! Бях се превърнал в малко зверче. И мечтаех, само как мечтаех да отидат двамата в черква, заедно с мене, и се венчаят в присъствието на всички хора!…

— Аз смятам, че не са сгрешили! — каза Борис.

— Не ги осъждам, но какво са виновни децата? И знаеш ли как може да страда едно дете?… Нищо по-късно не е в състояние да изтрие споменът от болката…

Брезов млъкна. Явно не искаше да продължи по-нататък. Очите на Симон се насълзиха.

Този разговор, колкото и да беше неприятен, внесе някакво успокоение в душата на Борис. Защото тази вечер в „Петте бора“ той окончателно реши, че трябва да има официален брак със Симон. Добре, че в Швейцария гражданските бракове се признават и няма да има нужда да се влачим при поповете, помисли си той.

Но по-късно, когато хванаха големите януарски студове, в разгара на изпитната сесия Симон се разболя. Започна се така…

Симон като първокурсничка нямаше изпити, затова си стоеше повече у дома, а Борис четеше в Библиотеката. Веднъж, като се прибра в къщи, завари Симон много възбудена. Беше цялата зачервена, а движенията й неспокойни. Помисли, че е пила нещо. Но тя не беше пила. Накрая му се оплака от главоболие. Легна си рано и заспа. Борис продължи да чете в мансардата. Но не му вървеше. В главата му непрекъснато се мяркаха сметки и пари. Разноските се бяха увеличили неимоверно. Особено много отиваха за отопление. В стаята на Симон гореше огън през цялото денонощие. Освен това не беше свикнала на никакви лишения. Тя просто не разбираше какво е това да няма. А и гордостта на Борис не му позволяваше да й обяснява постоянно финансовите си затруднения. Понякога за един обяд тя изхарчваше толкова, колкото той си позволяваше за една седмица. Златните монети бързо свършиха. Сега беше ред на скъпоценностите от майка му. Налагаше се утре на всяка цена да иде в заложната къща. Той окончателно се разсея. Погледна наново учебника и изпита отвращение. Повече не можеше да се сдържа и слезе в стаята й. Отвори тихо вратата. Лампата светеше. Това, което завари, го стресна. Симон седеше върху леглото по нощница, цялата червена, с блестящи очи, и тананикаше някаква детска песничка.