Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Сега старецът бавно се поведе към един дървен стол до грубо скована масичка със скамейки в сянката на три млади бели брези и му го поднесе да седне.

— Аз живея долу в селото у един брат, но когато е хубаво времето, често оставам да спя тук, по-близо до Небето… — усмихна се той.

Скарлатов отново се учуди. Зъбите на стареца бяха необикновено бели и запазени. Изобщо не се бе променил от времето, когато го видя за пръв път. А бяха минали не по-малко от петнайсет години. Изглежда, има подобни хора, които сякаш бързат да стигнат до известен предел на възрастта, за да се съхранят после дълго такива, каквито са, до смъртта си. Именно този образ оставаше в паметта на хората. Такъв беше старият банкер, такъв бе Кюлев… Усети, че старецът стои пред него. Чак сега забеляза цвета на очите му — кафяви и големи, които кротко го гледаха. Той държеше в ръка евтин котел с вода с някакви треви и го постави до стола. Встрани от масата и дърветата имаше огнище, пълно с прясна пламтяща жарава, върху която стоеше друг котел с вода. Изведнъж старецът падна на колене пред Скарлатов и посегна да развърже едната му обувка.

— Но какво правите, господин Константинов! — извика той изненадан и рязко дръпна крака си, но без да иска, изохка от болка.

Старецът отново взе в ръце крака му, този път по-енергично.

— Нищо особено не правя, господин Скарлатов — каза той. — А само това, което се полага на човек, изпаднал в беда. Отвикнали сте да ходите, обувките са нови, краката са Ви изранени… Ще ги потопите в тази билкова вода, ще седим под звездите и ще си приказваме. До сутринта всичко ще Ви мине…

Скарлатов се примири. Отначало топлата вода го жегна, но после взе да му става приятно на кожата. Старецът бе изчезнал, а после излезе от хижичката с една чугунена чиния, лъжица и бакърено джезве с вода.

— Имам един любим овчар тука, който не пропуска сутрин да ми донесе прясно доено мляко — говореше старецът. — И аз с удоволствие си варя сутляш. Слагам му и босилек, за да ми напомня маминия… С друго тук не мога да Ви нагостя…

Той остави джезвето на масичката и му поднесе скромното си ядене. Движенията му бяха плавни и пълни с внимание. Скарлатов вече не възразяваше. Старецът седна на скамейката срещу него и замълча. Когато Борис се нахрани и пи вода, той пое съдовете от ръцете му и ги занесе до огнището. После отново седна. Скарлатов се усмихна.

— Вие ме посрещате като блудния син от притчата на Христа, господин Константинов…

— О, не! — живо се отзова старецът. — Христос е съвършен, а ние сме смъртни.

Той помълча известно време, а после с тих глас продължи:

— В своето безсмислено самоизяждане страдат всички хора, но раните на победителите минават винаги по-лесно от раните на победените. А когато те са и несправедливи, могат да направят душите им недъгави. И в този смисъл, господин Скарлатов, винаги ме води към тях човешката любов, за да почувстват, че са разбрани и обичани, и по този начин да не се позволи поражението да ги убие.

Борис отново усети силата на духовното въздействие в този човек.

— Не ми остава нищо друго, освен да се покая, господин Константинов, защото има и за какво…

Старецът благо се усмихна.

— Покаянието е голяма привилегия на човека, господин Скарлатов, защото го доближава до Бога такъв, какъвто е — грешен и смъртен.

— Аз стигнах само до угризението и много тежко го преодолях. Никому не съм го разказвал…

— Ако това Ви унижава, не ми го казвайте.

— О, не. Вие сигурно единствен бихте ме разбрали най-добре…

— По време на войната ли?

— Не. Там стрелят, ти стреляш… кого убиваш, не знаеш. И въпреки че е пълен абсурд, принудата и необходимостта да браниш живота си те карат да приемаш нещата като нормални.

— Тогава?…

— Това стана, като поех Банката. Един човек се обеси заради мен. Със семейство, с деца… Преди това платих ипотеката на дома му и ги изхвърлих на улицата. И въпреки че този човек беше предател, аз изпитах непоносимо отвращение от себе си. Особено нощем мъчително се борех със съвестта си…

— О, сигурно. Мъките на угризението са ужасни. Те са като тежест, която никога не свикваш да носиш.

— И знаете ли защо?

Старецът въпросително го погледна.

— Аз извърших несправедливост не спрямо равния на мен, още по-малко спрямо по-силния от мен, а спрямо по-слабия, безпомощния, безправния. Тогава към съзнанието ти за извършената грешка се прибавя и чувството на унижение от собствената ти низост пред беззащитния. И мъката на угризението може да те доведе до лудост, особено ако липсва вече възможността да я изразиш пред жертвата. Страстно исках да се върне времето назад и да не е било това. И желанието ти е така накалено, че за миг щастливата илюзия, че нищо не се е случило, напълно те обладава, за да рухнеш отчаян в същия миг, изтерзан и смазан. „Аз“ изчезва и се усещаш прах, разпилян в нищото…