Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Скарлатов се раздвижи. Това за мене ли се отнася, попита се той. Дали знае сега, че съм тук и го слушам?… Може би…

— …Направете си приятели от неправдата, казва Христос. Да обичаш врага си, това е достояние на малцина. Но това е истинската Любов. Силна радост е тази, която поглъща скръбта. Силна любов е тази, която поглъща омразата. Ако Любовта у вас не може да стопи омразата, каква любов е тя? Ако доброто у вас не може да стопи злото, какво добро е то? Онези, които не обичате, са точно като вас. Ако човек съжалява, че е обичал, любовта не е била истинска. Любов, която не може да издържи на греховете на хората, не е никаква любов. В глъбините на своето естество човек обича всички същества, но той още не съзнава това.

Сега в света първо действа този велик остен, който наричат закон на Необходимостта. В света законът на Любовта не е прилаган. Едни са прилагали Правдата, за да дадат свобода на хората. Други — Мъдростта, съградили са велики системи… Но съграденото без Любов винаги се е разрушавало. Вие сте още в сянката на Любовта. Тепърва хората ще стигнат до нея. Тя ще дойде последна в света и за нея се правят сега приготовленията. Хранете онази мисъл, която не ограничава, онази Любов, която не изгаря човека. Помни, че си роден да бъдеш Разумен! В духовния живот, който не се качва, слиза. Всеки ден трябва да превземаш Царството Небесно. Идва всемогъщата култура на Любовта. Като дойде тя, човек ще се добере най-сетне до великата истина — да стане гражданин на Царството Божие. Винаги мислете и постъпвайте като граждани на Царството Божие…

А после настъпи тишина. Скарлатов целият бе слух. Но тишината не се наруши и завладя всичко наоколо. Той погледна нагоре. Слънцето се бе вдигнало. Ята птици прелитаха високо в небето, а над тях шествие от бели облачета радостно пътуваше за някъде. Беше един от тия кристални дни на Природата, когато тя сякаш празнуваше и светлината господстваше в пространството. Всяко камъче, всяка тревичка като че бяха обкръжени със сияние. Светлина пронизваше и скалите и те изглеждаха безплътни, изгубили своята тежест. А Скарлатов бе обхванат от силна духовна възбуда. Напрежението му все повече нарастваше и той изпита някакъв непознат възторг. Изведнъж от очите му бликнаха сълзи и не ги спря. Той мълчаливо ги остави да текат по лицето му и не се срамуваше, нито въздържаше, както някога в скута на майка си. Борис плачеше за това, което е бил, и за това, което е. Плачеше за това, което ще бъде, и за това, което няма да бъде, за това, което е пропуснал, за неповратимото… Защото разбираше, че сметката на времето му е вече закрита. Плачеше за всичко и за всички и хълцайки дълго като децата, накрая заспа дълбок сън без видения. Той не усети овчарчето, което мина. Момчето се спря за миг и учудено погледна този възрастен мъж в хубави спортни дрехи, който спеше върху земята до скалата на Самотния връх. То и не подозираше, че това бе бившият голям български банкер Борис Скарлатов.

… Събуди се от звуци на цигулка. Отначало не можеше да повярва. Но като се разсъни напълно и отвори очи, съвсем ясно долови нежен мотив. Човекът свиреше добре и с чувство. Борис се надигна и видя, че денят захожда.

Господи, колко дълго съм спал, каза си той. Чак сега усети леко глад и жажда. Цялата природа и въздухът бяха потопени в ярките багри на залеза. Формите почваха да се губят… Напипа бастуна до тялото си и се изправи. Почувства остра болка в разранения си крак, а и куцият не беше много наред. Но стисна устни и направи няколко крачки. Погледна поляната в подножието на върха. Имаше люляков цвят от слънчевите лъчи. Прел бялата хижичка, изправен, свиреше на цигулка старецът, потопен в розовата светлина на залеза. Скарлатов почна да се спуска към него, като силно се облягаше на бастуна. Скоро храстите и дърветата го закриха от погледа му, но той продължи да върви. Усети отново някаква бодрост и спокойствие в себе си и колкото повече наближаваше, толкова по-уверен се чувстваше. Цигулката млъкна. Когато той тръгна по откритата поляна, къщичката беше вече на стотина метра. Към него бързо и леко за възрастта си се насочи старецът. А сигурно е към осемдесет години, помисли си Борис. С приятна усмивка, която озаряваше интелигентно то му лице, том каза:

— Добре дошли, господин Скарлатов, от снощи Ви очаквам като скъп гост… — и му подаде ръка.

Скарлатов сърдечно я стисна.

— За мен е радост да чуя това от Вас, господин Константинов — каза той и не изпита никакво притеснение, сякаш се познаваха много, много отдавна…