… Сега лежеше на Самотния връх, отново изпълнен с любопитство. Изведнъж усети, че бе станало съвсем тихо и не се чуваше никакво пеене. Колко бих бил щастлив, ако можех да вярвам като този човек! — помисли си Борис. Той се надигна и забеляза, че цялата група стоеше още там. Облегна се отново на скалата и се загледа в едно жълтурче. Но тъкмо посегна да го откъсне, и ухото му долови един далечен женски глас, но ясен и звънлив в планинското безмълвие.
— Учителю — питаше почтително жената, — защо Господ е допуснал тия злини в света и едни грешат, а други не?
— Всичко това хората го направиха — отвърна спокойно старецът, — а го приписват на Бога. Той дава свобода на всички. Дава свобода и на комара да те ухапе и смуче кръвта ти, но ти дава право и да го бутнеш. Бог толкова високо поставя свободата, че не е могъл да не даде право на Творението си свободно да избира между Доброто и Злото, дори с риск то да се опълчи срещу Него. Защото само свободата рано или късно ще го върне към Създателя му. Злото сега е събрало всичките си бранници и върлува повече откогато и да било, защото идва краят му. Сегашната епоха се нарича връзване на злото в света, за да се тури ред и порядък в него. Зло в добро не можеш да преобърнеш, но можеш да го заместиш. Затова в срещите си с него не мисли, че ще го унищожиш, понеже е невъзможно, а дай път в себе си на Божественото. Тогава то само по себе си ще изчезне. От него ще се освободиш, като го обикнеш.
Човекът замълча. Скарлатов се напрегна, после наново чу гласа му:
— Сестро, ти искаше още нещо да ме питаш. Не се смущавай…
— Да, Учителю — обади се жената. — Понякога се чувствам изоставена и не само аз, а като че целия свят чувствам изоставен…
Борис се усмихна. Колко познато му беше това чувство!… Да чуем сега другата равносметка. Аз не можах да я направя, си каза той.
— Нима светът по времето на Христос е бил по-добър?… На някои хора е дадено да се учат от собствените си грешки. Ако им се говори, няма да разберат. Целият живот е все откриване на изгубените работи… — чу Скарлатов човека сякаш в отговор на себе си.
— Ние мислим, че Бог ни е забравил. Не, ние сме го забравили и вече не знаем как да се върнем към него. Затова и страдаме. Хората винаги ще бъдат деца на Бога, който ги обича не защото са толкова добри, а защото е милостив към тях. Трябва да се прави разлика между страданията от изпитание и страданията от изкушение. Не могат да се избегнат изпитанията, в които се проверява силата на доброто в теб. Но могат да се избегнат мъките от изкушенията на властта, на парите и другите пороци. Само възмъжалите души се подлагат на изпит. Ако го издържиш — кръстен си! Ще страдаме, докато се усъвършенстваме. Страданията са сенките в живота. Те, както и грехът, показват, че човек е влязъл в разрез със законите на Разумната природа. Съвременните учени искат да реорганизират най-напред човечеството, после обществото, след това дома и най-накрая човека. Този път е неправилен. Съберете хора, които нищо не разбират от музика, и се опитайте да образувате от тях оркестър. И най-видните диригенти да дойдат, нищо няма да излезе! Хората са скачени съдове. Тъй че всеки, който работи върху себе си, с това работи и върху другите. Човек е отговорен пред всички за всяка своя постъпка. Не търсете щастието на Земята, но търсете Блаженството. То подразбира един велик процес на усъвършенстване. Човек не е дошъл на Земята да бъде щастлив, а да се учи. Щастието принадлежи на бъдещето и човек трябва да приготви условията, за да го придобие. Блаженството е там, където присъстват всички добродетели. Те показват безкрайните възможности да виждаш тъй както Бог е създал нещата. Престанеш ли да правиш добро, ти си мъртъв. Ние сега търсим Бога вън от нас. То е смешно. Ако един човек ти помага — Бог е вътре в него. Онова, което ни кара да се обичаме и да си помагаме, това е Бог в нас. Не стигнете ли до съзнанието, че Великото разумно начало е вътре във вас и вън от вас, неминуемо сте осъдени на страдания и смърт. Тази идея е най-силната идея за човека, но сега се проявява най-слабо. Тя не е слаба, но чака своето време и то вече идва, защото Бог е Любов, а тя е същината, от която е произлязло всичко…
Скарлатов усети като че гласът се усили. Вятърът беше спрял. Той не смееше да заобиколи скалата и се обърне с лице към тях, нито да се изправи, за да не го видят и се смутят. Чудно, каза си той, словото в планината звучи по-чисто, по-цялостно, сякаш се връща към истинския си смисъл… Думите на стареца течаха като тих поток в тревата, чийто ромон те слива с всичко наоколо…
Читать дальше