Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— И като по закон българинът започва много добре, и свършва зле.

— Защото никога не е имал достатъчно свестни политици!

— Не Ви ли се струва, господин Скарлатов, че в България трябва да се слеят Стамболов, Стоилов, Стоянович, Каравелов и Стамболийски, за да образуват един държавник, един дипломат, който ще има смелост, ум, обход, безкористие и любов към земята. Иначе ще караме както досега — да си въобразяваме, че всичко може да се решава с бабаитлък!…

— А не мислите ли, господин Константинов, че българинът, както казвате — е бабаит от слабост, от безсилие, от отчаяние? Вземете първо Ботев например! Каква интелигентност, каква образованост, какъв недостижим поетически дар у тоя балканец! И изведнъж се вдига с шепа хъшове и тръгва да освобождава българския народ, който и хабер си няма за тяхното намерение, готов от страх да ги предаде на първото заптие?! Абсолютно непонятна за мен незрялост, недалновидност у този наш гений, въпреки величието на подвига! И на всичкото отгоре следва рецидив — Яворов! Зарязва всичко и става харамия да спасява Македония от турско. И то във време, когато всички страни на Балканите са вече свободни и, за съжаление — един кучкарник! Когато самото македонско движение е разцепено и манипулирано, когато е невъзможно вече решаването на какъвто и да е териториален въпрос без участието на държавните правителства от полуострова, без Европа и Турция в етап на реформи. И ти да правиш хайдушки набези, да вдигаш въстание, предварително обречено — това е безумие! И нямам отговор!

Старецът се замисли, а после каза:

— Има два вида българи, господин Скарлатов, по дух и по плът. Последните са повече, но само благодарение на първите имат право на държава. И само по тях можем да открием хубавите им качества. Българинът е естествен и справедлив. Лесно се приспособява навсякъде. Пример са гурбетчиите. Навън е гъвкав, а в страната е упорит, твърд, не обича да му заповядват. Остави го свободен, ще направи много повече за тебе. Признателен е, но обича любовта да се изрази в дело.

Изведнъж старецът широко се усмихна и зъбите му се белнаха на звездната светлина в нощта.

— Много е любопитен и всякога преувеличава. Не сте ли забелязали? Ако са се събрали някъде няколко души, българинът ще каже после — голяма тарапана беше, не могат да се преброят!…

Скарлатов се засмя.

— Обиколил съм цяла България — продължи старецът — и много ме е трогнало гостоприемството у нас. На трапезата българинът винаги ще сложи най-хубавото, което има, не това, от което иска да се отърве! А като се връща от лозето, винаги пълни по една специална кошница грозде за почерпка по пътя и кой кого срещне — деца и минувачи, — на всички раздава. А и не дообира всичко на лозето, та да остане почерпка и за случайните пътници. Красиво, нали, господин Скарлатов?

— Да, макар че поради естеството на работата ми съм се сблъсквал повече с отрицателните му качества.

Старецът отново се замисли за малко.

— Общо взето, ние сме песимисти — каза той. — Надеждата у нас е слабо развита. На българина ако не се помага, не може да се избави. Трябва да се привлече на работа всичко онова, което е разумно у него. Важно е народът да се просветли духовно и заеме достойно място между останалите. Нашият народ не е изпратен да работи за Велика България. Това са много дребни идеи. Тя никога няма да бъде голяма държава. Ние трябва да се отличаваме по друго, а не по успехите във войните и атентатите. В България не трябва да има никакво насилие. То унищожава хората, но не ги променя. Народи, които не служат на Бога, нямат бъдеще.

Скарлатов го слушаше с жив интерес. Никога не бе срещал такъв човек в живота си, а и едва ли щеше повече да срещне, та му се приказваше. Затова пак попита:

— Господин Константинов, това, което чух от Вас горе на върха и сега тук, е толкова хуманно и напълно в християнски дух. Защо все пак нашата официална църква Ви преследва и злепоставя? Защо воювате помежду си?

— Аз не воювам, господин Скарлатов, с никаква религия, с никаква църква изобщо — нито на кръста, нито на полумесеца. Никога с никого не влизам в спор и избягвам всякакви противоречия, независимо дали пред мен стои свещеник, учен, селянин, или чорбаджия. Просто казвам това, което мисля и усещам. И когато свещеници излизат с кръст в ръка да благославят оръжието и се молят за поражението на „врага“, аз твърдя, че това не е по Христа. Същото повтарям, когато те богатеят, развратничат и словоблудстват, без да нападам конкретно никого. Много благочестиви монаси и свещенослужители са мои единомишленици.