Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Че другият, не тоя, отразеният преживява всичко, а той го наблюдава. Нещо прошумя в близките храсти. Борис се обърна, но силните лъчи го заслепиха. Очите му се насълзиха. После се взря още веднъж към върховете на планината — там в края на деня слънцето щеше да изчезне… Въздъхна дълбоко и тръгна в посока на височината, където в подножието й щеше да стигне до вилата. Но едва направи няколко крачки и внезапно се сети, че си е забравил бастуна в хижата. Спря се за миг, а после се усмихна и си каза — няма по-подходящо място, където би трябвало да го забравя… Проследи пред себе си зелената пътека сред високите треви и цветя, която се виеше на зигзаг по хълма и се спускаше към низината. Каквото има да се случи, ще се случи… И може би за пръв път душата му се изпълни със смирение. Скарлатов заслиза надолу.

Денят осми септември си отиваше. Идваше нощта и неизменно след нея — другият, деветият ден на месец септември 1944 година…

Три дни след завръщането си във вилата Скарлатов беше арестуван. За своя изненада на следващия ден бе освободен по личното нареждане на Брезов, който се намираше вече в София и беше по върховете на новата власт. Въпреки освобождаването си, Скарлатов телеграфира на Карасулиев в Швейцария по предварително уговорения начин, указващ, че Яна не трябва да се връща, докато не се регулира още политическият живот в страната и лично той не й даде знак за това. А след седмица се чуха с Брезов по телефона и той го помоли непременно да го потърси, за да поговорят по много сериозни стопански и политически проблеми. Скарлатов изпълни обещанието си и в уречения срок го потърси. Но не го завари, понеже бил отпътувал с делегация в Москва. Минаха няколко месеца, докато му се обади втори път, защото огромната вълна на бурния политически живот в ония времена настигна с грохот и неговия бряг, като го завлече в своя въртоп заедно с пясъка. И както Борис очакваше, първоначалната инерция на тинята в мощния революционен порой, по правилото — „Ти на мене вчера, аз на тебе днес!“, или „Покрай сухото и зеленото“ — взе много излишни и невинни жертви. Скарлатов протестира за това пред своя приятел професор Иванов, който си остана в Университета, но активно работеше в ръководните органи на Отечествения фронт. Иванов се солидаризира с Борис и предупреди за фактите и опасността от тях пред съответните нови политически институции. Скарлатов обърна внимание на това тревожно явление и на съветския генерал, който бе настанен с обкръжението си в свободните стаи на вилата му. Съветският офицер се държеше извънредно коректно и обеща да сигнализира, където е необходимо. Беше интелигентен и образован мъж, с когото вечери наред прекарваха в приятни разговори за литературата, изкуството и историята, както и в спомени от войните. Когато Борис потърси наново Брезов, този път той бе заминал на фронта по някаква ревизия. По-късно вече Скарлатов изгуби възможността да му се обади. Съдбата сякаш бдеше да не се срещнат сега, а в определеното време… Борис бе поразен от избухването и мащаба на народната енергия, скривана и потискана досега. Бе дълбоко респектиран от вярата, ентусиазма и всенародната жертвоготовност в името на всеобщото светло бъдеще. Сравняваше ги само с националния подем на народните маси в България в навечерието на Балканската война в първия й етап. Присъстваше на многохилядни митинги, където ехтяха думите: „Да живей!“, и вълнението на хората заразяваше и него. Но бе свидетел и на други, където думата „Смърт!“ яростно огласяше въздуха по време на Народния съд и борбата срещу буржоазната демократическа опозиция.

Въпреки разтърсващите явления, които се разиграха пред очите му, Скарлатов не можа да измени на принципите, идеите и практическите изводи, до които бе стигнал в своя живот и дейност. Като последователен демократ той гласува с целия народ срещу монархията, за Република България. Но като убеден привърженик на свободната търговия и частната собственост, като противник на държавния монопол в стопанството и монопола на една партия в политиката, той гласува за платформата на опозицията и публично, многократно в печата и на събрания защити проекта за нова Конституция, която нейните депутати предложиха в Народното събрание. Опозицията на изборите за ново правителство спечели над един милион гласа, но основната маса от народа застана под знамето на Отечествения фронт и преди всичко зад комунистите. Той бе уверен в провала на опозицията, но гласува по съвест. Когато тя бе политически разгромена, нейните депутати изхвърлени от Народното събрание, а водачите й осъдени, като един от тях получи смъртна присъда, приведена в изпълнение, Скарлатов написа протестно писмо до новото отечественофронтовско правителство, в което окачестви този акт като политическо убийство и нарушение на самата програма на Отечествения фронт. Няколко дни след това той отново биде арестуван и пратен в трудововъзпитателен лагер в Тутраканско. Не се и опита да потърси закрилата на Брезов от гордост, а и от някаква подсъзнателна мисъл да не би да му навреди. Скарлатов обиколи всички тогавашни лагери край Дунава, измина всички стъпала и видове на човешкото унижение от горе на долу. Ако намереха по стърнищата житни зърна, дъвчеха ги или ги гълтаха направо. А ако попаднеха на костенурка, жаби или охлюви, бе шансът на деня!… Работеше принудително и живееше не само с единомишленици, с бивши индустриалци, банкери, министри, генерали, депутати, но и с такива, на които цял живот бе противник — фашисти, монархисти, „черни капитани“, полицейски садисти, а и с криминални престъпници. Не мина много време и взеха да пристигат и комунисти, които не знаеха защо са там. Започваше ерата на „врага с партиен билет“ и на скалъпените процеси по сталинския механизъм на монтиране още от 30-те години. Идолопоклонството, за което говориха в планината със стареца, бе в пълната си сила. По-късно щяха да го нарекат „периода на култа към личността“. Тогава разбра, че нищо не води повече до обезчовечаването еднакво на жертви и палачи от унижението. И унижението правеше наглед всички равни. Равни и… неравни. Неравни по тоя може би особен ген в човека, необясним, неподозиран дори от носителя му, който въпреки всички условия, свеждащи го до нечовек, оставаше у някои да мъждее и най-неочаквано възправяше душата, способността да наблюдава и да реагира като достойно същество. Тук, край белия Дунав, Скарлатов видя най-хубавите залези в живота си, каквито бяха в ранната му младост и изгревите на Босфора. До смъртта си нямаше да забрави и картината на „зелените палати“, в които се прибираха след изнурителен труд. Това бяха помещения, построени от леси, замазани с кал, по която без позволение се бяха полепили семена на треви и цветя и напролет те избуяваха. Тогава целите стени и покривите изглеждаха като вълшебни къщи от приказките. Винаги се усмихваше и на спомена от срещата си с една котешка майка… Случи се едно голямо наводнение на Дунава. Водата стигна почти до помещенията на лагера. Бе прогонила всякакви животинки и между личните сандъчета на лагерниците под наровете се криеха змии, гущери, мишки и какво ли не. Имаше и една котка с три котенца, които палуваха. Тя бе хванала мишка и дълго си игра с нея, като почти я омаломощи. В това време едно от котетата скочи върху майка си и тя, без да иска, изпусна мишката, която изведнъж оживя и с поразителна бързина се шмугна между сандъчетата. Котката дълго я търси, но не можа да я намери. Върна се, отиде към котето, виновно за изпускането на плячката, и три пъти го удари с лапа по муцуната. Скарлатов бе поразен от нагледния урок по наказание, разиграл се пред очите му. Тогава си каза, че непременно трябва да запомни тази история и някога да я разкаже на Яна. Някога…