Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Навръх Великден той бе откаран под строг конвой в София и затворен в една от килиите на Държавна сигурност. Бе обвинен, че още преди Девети септември е бил агент на Франция и Англия, а след Девети активно се е включил в шпионската подривна дейност на английските и американските разузнавателни служби в страната. Скарлатов им бил съдействал да превърнат Бургаското и Варненското пристанище в американски бази, с цел да се събори новата власт. На първия разпит следователят му обясни, че всеки човек има цена и може да се купува и продава като стока. Единственото, което Скарлатов му възрази, бе, че не е за продан. А после се занизаха дни и нощи. Нощите — независимо дали бе ден — за Скарлатов представляваха часовете на разпит. Дните, независимо дали бяха нощи, смяташе отдиха между разпитите. И докато в лагерите, макар да престояваше и да се трудеше принудително, макар да страдаше, можеше да приеме наказание, като възмездие за това, което все пак бе вършил противно на принципите на новата власт, тук участваше в нещо съвършено друго. Сега той се сблъска с безсмислието, влязло в съюз с политическата безотговорност и човешката безпощадност, стигаща до животинска жестокост. Веднъж на един от разпитите дежурният следовател (те бяха няколко и се меняха) мълчеше. Мълчеше и Скарлатов в очакване да се намотава познатото руло. Внезапно вратата се отвори и двама цивилни едва въведоха под мишниците един човек. Скарлатов отначало не го позна. А после се изправи без разрешение. Пред него стоеше една човешка развалина. От нея лъхаше ужасна воня. Това беше Марат Брезов. Скарлатов онемя. И докато се съвземе, Брезов рухна на пода и завали тия, които го подкрепяха. Бързо скочиха и го повлякоха навън. Дали ме позна? Едва ли… Борис не беше в по-добро състояние от него. Стори му се, че Брезов бе в несвяст. И с всичката сила на душата си Скарлатов пожела да не го е познал. Той, победителят Марат Брезов, който до този момент бе живял чрез и за идеите си!… За пръв път Скарлатов реално — като образ, като протичане на време, като физическо присъствие — почувства метафизичното понятие Абсурд. Откакто бе скочил от влака, за да се върне в България, това за него бе най-големият удар. По-голям би могъл да бъде само ако дъщеря му Яна се намираше на мястото на Брезов. От последвалите разпити разбра, че Брезов е обвинен във всички „смъртни грехове“ на Комунистическата партия — агент на полицията още като адвокат в Пловдив; завербуван за чуждите разузнавания още в Женева; скрит троцкист, заговарял тайно срещу Сталин и Съветския съюз; съдружник на предателя Тито; участник в заговор за преврат за сваляне на властта в сътрудничество с американските и английските шпиони в България; саботьор на народното стопанство; планировчик на убийства на видни комунистически ръководители и т.н. т.н. В Търговска банка Скарлатов е внасял своите юдови сребърници, получавани от империалистическите си господари, а Борис Скарлатов е бил посредник в адските му замисли. Очната ставка между Скарлатов и Брезов повече не се повтори. По-късно научи за разстрела му и всеки ден чакаше да го последва. До смъртта си Скарлатов не можа да изтрие от своята памет потресната картина на тяхната последна и трагична среща, в която те отново бяха равни, както в Женева, когато бяха равни в мечтите и надеждите си, а сега в мъките и страданията пред сигурната гибел. Защото както в кабинета на следователите, така и в лагерите, нямаше вече виновни и невинни, бедни и богати, фашисти и комунисти, прости и учени, вярващи и безбожници, бивши и сегашни, а само страдащи хора. Тогава неведнъж, рухнал и изтерзан, единственият порив на радостно съзнание у Скарлатов бе мисълта, че всеки живот има край, че и палачите ще умрат. Така стигна до идеята за смъртта като единствено справедливо и етично нещо на тоя свят, защото само тя неумолимо, неминуемо и неотклонно унищожаваше всички кандидати за безсмъртие, за власт, богатство и слава наред с останалите обикновени хора.

Той прекара в Държавна сигурност три години и половина без съд и ако издържа този срок, дължеше се на това неуловимо нито по място, ни по време, нито по сила присъствие на духа, което не позволи той да се превърне само в един разпадащ се биологически механизъм. Скарлатов много пъти си припомни сравнението на стареца за човешката душа, въглена и диаманта… И още нещо — резултат на свойствената му правдивост на ума и доблест на натурата му, — в най-скритите гънки на съществото си Борис Скарлатов допускаше, че плаща и за това, което е знаел, че е зло, но го е вършел. Като всички дълбоки хора, когато правят своята житейска равносметка, той констатира, че бе успявал да предусети още в млади години големите върхове в своя живот. И сега бе намерил собствена площадка, на която в малкото мигове без болка постигаше размисъл и просветление, като все по-уверено, крачка след крачка утвърждаваше сила, с която да посрещне мъченическия си край. И на финала, въпреки многото моменти на човешка слабост, той вътрешно бе уверен, че няма да са напразни последните епизоди на живота му. Освен всичко друго те щяха да носят за бъдещите поколения и цялостния символ на идеята, отразена в криво огледало, която налагаше окастрените си клони и се назоваваше с гръмки имена.