Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Минаха години. Дойде времето за промени и в социалистическия лагер. Бащата на народите и корифеят на науката Йосиф Сталин умря като всички смъртни. Разпукаха се навсякъде глинените идоли на създадената митология. На партийните форуми, по примера на Съветския Съюз, в повечето социалистически страни — в това число и в България, бе заклеймена практиката на периода на култа към личността. Политическото пролетно затопляне се почувства във всички международни взаимоотношения. Тогава Яна си втълпи, че трябва да замине за България, да издири и пренесе костите на баща си в софийските гробища. Но Йосиф упорито я разубеждаваше от недоверие към изненадите във всеки преходен политически период. В края на 1962 година се образува българско правителство, изцяло ангажирано с новата политическа линия, ориентирана към възстановяването на ленинските норми за партиен живот. Тогава Яна написа писмо до новия държавен глава на България, в което изложи молбата си. Получи много бързо положителен отговор и веднага замина със самолет.

Не я посрещна никой. Професор Иванов бе починал, а тя не пожела да се обади на семейството му, за да не би да им причини непредвидени затруднения. Отседна в грандхотел „България“. Властите се отнесоха учтиво и коректно и я улесниха на всички етапи безпрепятствено да пренесе останките на Борис Скарлатов от Пазарджишкото гробище в гроба на майка си в София. Баща й бе единственият мъж от рода, който не бе положен в древните саркофази на семейната им гробница в бившето село Скарлатово, сега запустяла и заключена. На Яна и наум не й мина за нея. А старият Кале-сарай на фамилията бе превърнат в почивен дом за миньорите от близката мина. Едно достойно превъплъщение, което вероятно Борис Скарлатов би одобрил. Когато възрастният свещеник от Централните софийски гробища отслужваше прощалната панихида и отпяваше „Вечная памят“, Яна, която до този момент стоически се бе държала, безутешно заплака. На сутринта отлетя за Париж, където на летището я чакаха Йосиф Карасулиев и Иван Скарлатов.

Сега тримата седяха на една скамейка в градинката пред Нотр Дам. Беше месец май и имаше много хора. В средата на градината стърчеше количка със сергия и платнен навес, закачена с каиши за едно магаре, което стоеше неподвижно като вкопано. На шията му висеше голям надпис от продавача: „Моля не разглезвайте и не разстройвайте храносмилането на моя верен, дългоух и четирикрак помощник с вашите щедри дарения от разни сладости. Купувайте ги от моята сергия, но за лично ползване! Мерси.“ В прочутата катедрала освен туристи, които непрестанно влизаха и излизаха, отиваха и много богомолци. Явно имаше някакъв църковен празник. Из отворените врати долиташе далечният отзвук от органа и пеенето на хора. Седемнайсетгодишният Иван Карасулиев, сякаш за да не обиди никого, бе взел по нещо от чертите на двата рода — Скарлатови и Карасулиеви. Имаше черните проникновени очи на дядо си Борис, русите коси на майка си, изтънчената интелигентност в израза на баща си, деликатността на баба си Анастасия, строен като дядо си Йосиф, но по-висок и снажен от всички. А имаше сега нещо в лицата на Яна и Йосиф, което ги правеше да си приличат. В дъното на очите и на двамата стоеше една дълбоко затаена тъга. Карасулиев въпреки годините бе все така тънък и изправен. Яна също бе запазила своята спортна моминска фигура. Бръчките едва личаха по лицето й, излъчващо много повече женска мекота отпреди.

— Мамо — каза Иван на съвършено правилен български език, — ще идем ли догодина в твоите любими планини в България?…

— Пущинаци има и в Америка — промърмори преди Яна Йосиф. — Дори с индианци, мечтата на всички хлапаци!…

Яна се усмихна и нежно погали ръката на сина си.

— Може би… — каза тя.

Йосиф стана.

— Предлагам — каза той — да послушаме Месата в Нотр Дам, заслужава си! Днес е Възнесение Господне, или Спасовден по български…

— Какво хубаво название… Спасовден — повтори младият Скарлатов.

Тримата станаха и се отправиха към входа на катедралата. Иван хвана под ръка майка си. Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно долавяха завършителните мощни акорди на органа и стремителното сливане на всички гласови партии на хора в едно върховно извисяване. Когато влязоха — не твърде скоро, тъй като трябваше да се наредят на опашка, — свещеникът произнасяше своята проповед. Въпреки многолюдието, всички го слушаха с почтително мълчание. Той осъди непримиримостта на властниците, безотговорността на военните, алчността на имащите и равнодушието на обикновените хора, като напомни на всички мисията на човека да се възвърне пречистен и преобразен в лоното на своя Създател. Последните му думи бяха от апостол Петър: „След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно помежду си един други от чисто сърце… Защото такава е волята Божия — с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци, като свободни, не като употребяващи свободата за було на злобата, като раби Божии…“