Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Но той ти е казал, че ще помисли?

— Блъфира.

— Борисе, иди на вечеря у Щерн!…

— Смятам, че изпълних дадената дума към теб!

— Ще изпиеш ли един коняк?

— Не. Искам да се разходя навън. Времето е прекрасно! Аз тръгвам…

— Почакай, ще дойда и аз с тебе…

Матов се разплати с келнера, наметна пелерината и излязоха на булеварда.

— Накъде? Имаш ли някаква определена цел? — попита Борис.

— Понякога се отбивам в католическата катедрала…

Борис се спря от изумление.

— Аз наистина ще изулавея!…

Двамата тръгнаха.

— Не, не е точно за това, което мислиш… Органистът на катедралата ми е приятел. Отивам да слушам музика. Но не е само това… Ще се опитам да ти обясня… Спомням си, че някога, като дете, бях щастлив. За пръв път почувствах това, когато чух да пее хорът в църквата… Беше рано сутрин, мама и папа ме бяха довели с шейна… И оттогава, като запееха в храма, изпитвах такъв възторг, че се разплаквах. Очаквах всеки миг, че Бог ще слезе от небето и аз ще го видя…

— Добре, че ние, българите, сме се опазили от мистика! Това е все пак предимство за нацията ни!

— А богомилството? На татарите ли ще го теслимиш [92]?

Борис не искаше повече да спори.

— И все пак ти не ми каза: какво от това, че като дете си бил щастлив?…

Матов въздъхна. Борис с любопитство погледна мъжественото му и сурово лице.

— Ами после дойдоха Военното училище, офицерството, пиянството, жените и пълното отъпяване, докато на двайсет и пет години стигнах до самоубийство… Ако нещо ме е спирало, то е било именно детството ми…

— Съжалявам, но не мога да разбера.

Матов винаги успяваше да наруши духовното равновесие у Борис, равновесието на отговорите, които си бе дал за света и хората, които по-скоро му бе дал научният социализъм, и които го задоволяваха. Но тъкмо с това, че го изкарваше от релсите на неговото мислене, Матов едновременно го отблъскваше и привличаше към себе си, като една своеобразна тера инкогнита, пълна с изненади…

Неусетно бяха стигнали до катедралата. Влязоха вътре. Тя представляваше стар готически храм. Стъпките им отекваха по каменния под. Те отминаха купола с вода, където католиците си потопяват пръстите и се кръстят. Отминаха и няколкото богомолки. Изкачиха се по едни дървени стълби към балкона. Там бе разположена клавиатурата на органа. Един възрастен музикант седеше зад него. Двамата застанаха встрани. Побелелият мъж с буйни коси като на Бетховен кимна с глава на Матов. После засвири нещо от Албинони. Целият храм вибрираше от дълбоките, тревожни звуци, предвещаващи нещо трагично, нещо, което непременно ще се случи. А после дойде примирението и след примирението — малкото, крехко, мимолетно земно щастие… Дали точно това е искал да каже с музиката си Албинони, не беше важно. Но именно такъв бе редът на чувствата, които нахлуха в Борис. Защото той обичаше, разбираше музиката и тя дълбоко го вълнуваше. Вълнуваше го до такава степен, че рядко си позволяваше да я слуша и се оставя в нейната власт. Сега волята му бе смазана и се отдаде на звуците безотказно, напрегнато, сякаш в тях щеше да намери решение и изход на проблемите си. В даден миг не се сдържа и тихо попита отново Матов:

— А защо все пак спомена, че детството те е спряло от самоубийство?

— Защото тогава бях в Царството Божие… — каза Матов. — Ако не станем като децата, никога няма да влезем в Него…

— Какво божествено има в децата?! Те са неразумни същества.

— Съгласен съм, но не това е имал предвид Исус, когато е рекъл, че децата са в Царството Божие.

— А какво, по дяволите, е имал предвид?

— Хората, Борисе, са най-приемливи, когато са болни или като са деца. В останалото време са зверове и бягай далеч!…

Борис не чу отговора на Матов. Той гледаше от балкона към входа на храма. Едно момиче в черна пелерина от копринено кадифе с качулка, цялата обточена с бяла, скъпа кожа, влизаше в тоя миг. Фигурата й бе грациозна под тъмната дреха. Тя свали качулката. Русите и къдрави коси се пръснаха около малкото лице. Той трепна. Това бе Симон Щерн. Тя се прекръсти благочестиво, като натопи пръсти в купола за вода. Тръгна по страничния кораб на катедралата. Падна на колене пред иконата на Мадоната с Младенеца и склони надолу глава. Молитвено бе прилепила дланите на ръцете си. После вдигна очи и устните й нещо шепнеха. Русите й коси върху черния фон на пелерината, осветени от свещите, приличаха на ореол около главата на светица. Нима и Симон Щерн може да бъде нещастна, помисли Борис. С усилие отмести поглед от нея.