Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Това начало на „Интернационалът“… „Напред, о, парий презрени“… аз го схващам в буквалния смисъл, Борисе. Всички парии, всички просяци, скитници, бездомници… А хората, на които искам да помогна, са именно такива.

Борис се намръщи.

— Изслушай ме, моля те… При тебе ще дойдат двамата пратеници от Македония…

— Отказвам да имам каквото и да е общо с тях!

Матов дълго мълча. Накрая тихо каза:

— А ако те помоля да им помогнеш?

— Но не разбирам как!

— И аз не съвсем добре се разбирам понякога. Останах в Македония в най-лошия период, когато всичко бе загубено. Впрочем, това няма значение!… Тия двамата много са изпатили. Организацията им е дала на разположение пари, за да купят оръжие. Заобиколени са от мошеници. Ще ги ограбят или ще им се случи нещо лошо…

— Но какво мога аз да направя?!

— Ти учиш икономика и финанси, имаш познати в тия кръгове…

— Не за да правя контрабанда с оръжие!…

Матов сякаш не го чу и продължи:

— Тук, в Швейцария, аз лично не мога да им услужа. Може би ще има ново въстание в Македония… Не съм далеч от мисълта да отида пак там, да видя с очите си, да разбера… Но ти, моля те, не казвай не. Помисли. В края на краищата не сте само вие, социалистите, които правите революции! Нито пък те се правят от високообразовани марксисти. Повярвай ми! Измежду тия, с които бях, които се биха и мряха, едва ли трима знаеха да четат и пишат…

Той не завърши мисълта си и млъкна. Думите му объркаха Борис. Не бе съгласен по никой начин с него. Но в цялата му интонация, изражение на лицето, забития поглед в масата, във всичко имаше нещо умолително, каквото той никога не можеше и да предположи в тоя горд човек. Тази проява на човешка слабост не намали уважението му към Матов, а като че ли още повече го сближи.

— Добре — отговори Скарлатов. — Ще проуча случая, доколкото мога…

Те допиха чашите си, без да проговорят повече. Скоро напуснаха заведението и сдържано се разделиха.

Вън снегът трупаше непрекъснато. Този първи сняг изведнъж направи света чист и сега на Борис му се струваше красив и радостен. Не му се прибираше. Когато стигна пред къщата, потърси по джобовете ключа от външната врата. В тоя момент от един съседен вход излязоха двама души и застанаха до него. Позна ги веднага. Това бяха въпросните терористи. Изпита неприятно чувство, че докато е разговарял с Матов, те са чакали именно него, и вероятно такава е била уговорката.

— Какво обичате?

— Господин Матов ви е известил за нас… — отвърна високият и сух мъж с вид на монах.

— Добре, слушам…

Изглежда високият бе негласният ръководител. По говора можеше да се разбере, че е интелигентен мъж.

— Господине, вие сте социалист. Така ви представи господин Матов. Не бих могъл да се призная в особени симпатии към идеите ви — много теория, малко действия! Но все пак имаме допирни точки. И вие сте за световна революция, нали?…

— По-добре щеше да бъде да се обърнехте към някой анархист — каза Борис.

— Няма подходящ, господине.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Да закупим оръжие и боеприпаси.

— Но аз не одобрявам терора!

Заговори ниският:

— А какво ни остава друго, господине? Да легнеме и да ни ко̀лат?!…

— Кои сте вие, впрочем? Би следвало да знам с кого разговарям…

— Няма значение! — каза високият. — Нито имената, нито личността ни! Днес сме ние, утре ще бъдат други. Ние сме хора без личен живот. Напуснали сме всичко — родители, близки, приятели… Това не е ли достатъчно?

Внезапно ниският изтегли изпод палтото си един наган. Високият веднага го последва. И двамата гледаха нагоре по улицата. В първия момент Борис трепна. Забеляза съвсем близо силуета на един полицай. От снега не бяха усетили стъпките му.

— Приберете пищовите и стойте спокойно! Това е швейцарски полицай и прави своя редовен нощен обход — тихо ги предупреди той.

— Тая сволоч по целия свят е еднаква!… — промърмори високият.

Двамата прибраха оръжието си.

— Как са ви документите?

— Редовни, на чуждо име.

Швейцарският пазител на реда застана до тях.

— Добър вечер, господин полицай — каза Борис. — Прекрасна зимна нощ!…

Той не отвърна на поздрава и като всеки полицай подозрително огледа тримата.

— Живея тук, в тази къща. А това са мои приятели. Може би ще искате да видите документите ми?

Изисканият начин на изразяване, солидното облекло на Борис и коженият му сак успокоиха полицая. Той им пожела лека нощ и отмина.

— Нека се качим в стаята ми…