Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Да преподаваш уроци е по-лошо от бокса.

— Ще ми трябва съвсем малка допълнителна помощ. Да речем, двама-трима студенти…

— Имам двама. Те са изключително глупави.

— Толкова по-добре! А може би ще съкратя срока на следването. Трябва да се връщам час по-скоро в България!…

Беше вече нощ, когато те влязоха в кафене „Ландолт“. То представляваше нещо като екстериториална ивица земя, определена за чужденците — главно славяни — и в различните периоди го окупираха ту руснаци, ту българи. Сега то беше пристанището на българите в Женева. Който откъдето и да дойдеше, първо отиваше в „Ландолт“, тъй като само там можеше да срещне онзи, когото търси, или да получи необходимите сведения по всички интересуващи го въпроси. Беше чисто, уютно и топло старинно кафене. В „Ландолт“ освен кафе можеше да изпиеш и чаша кирш, коняк или да хапнеш нещо. Но най-важното бе, че можеш да седиш цял ден на топло само с едно кафе, да прочетеш цялата световна преса, включително българската и руската, да се приютиш на някоя крайна маса и напишеш писмо, или даже да си преглеждаш записките от лекциите, стига да не ти пречи шумът.

Това кафене беше нещо като частен кабинет на Матов. За неговия личен живот не знаеха нищо. Едва на бала Борис бе научил, че е женен. Явно личеше, че условия за работа в къщи няма, и затова работеше всеки ден в „Ландолт“ на топло. С чаша шварц-кафе пред себе си и бележник Матов седеше в ъгъла на една маса, сам до прозореца, и пишеше с молив. Спираше, вдигаше глава и дълго се взираше с блуждаещ поглед към улицата. Тогава не беше в Швейцария, а някъде в България… никой не го закачаше. Знаеха, че в такъв момент той отсъства. Затова и Борис, когато влезе в кафенето и видя Матов, не му се обади. Тук бяха Радков, Бижев, Стоянов и още много други българи, които шумно разговаряха. Щом го забелязаха, млъкнаха, но след малко продължиха. Беше уверен, че пак нещо клюкарстват по негов адрес. Двама сръбски студенти го чакаха. Четиримата седнаха на една маса. Борис кимна към Брезов.

— Ето този господин също може да ви преподава.

— Но ние искаме Вас!

— Той е по-добър от мене!

Разговорът се водеше на сръбско-български и всички се разбираха. Започна дълъг и безсмислен пазарлък. Колко всичко ми е омръзнало, си каза Борис.

— Е, братко. Ето ти двама студенти! Бъди благословен в новото си поприще!… Ако нямах тоя дефект да ми се замайва главата, с удоволствие бих се сменил с тебе, па макар и всеки ден да ям бой като магаре…

— Изглежда никога не са те трепали както трябва. Иначе щеше да пееш друга песен!…

По-нататък Борис остана на масата безучастен. Пазарлъкът завърши с капаро от една трета. Втората трета щяха да дадат по средата на подготовката, а последната — след взимане на изпита.

— Ами ако не успеем? — попита един от сърбите.

А ти какво, глупако, аз ли да ти ги взема, искаше да викне Борис, но се сдържа. Вместо това, чу гласа на Брезов.

— Ако не ги вземете, последната трета няма да плащате!

Накрая дадоха определената сума и се отдалечиха на друга маса. Брезов потърка парите в небръснатото си лице.

— Виждаш ли, ето ти буржоазното общество в действие.

— Съвсем вярно! При свободната конкуренция винаги единият остава гладен. В случая — аз!

Двамата се засмяха.

Матов беше свършил работата си за този ден и келнерът му донесе голяма чаша кирш. Той отпи от нея и заговори на висок глас без всякакъв повод. Всички млъкнаха.

— На човек са нужни само пет неща, които не е трудно да получи: хляб, да яде, покрив, за да не го вали дъжд и сняг, дрехи — да се предпази от студа, работа, за да се уважава, и култура, за да помни, че преди всичко е дух, а не материя!… Кажете ми, кои от тия неща ти позволява буржоазията да имаш? Тя е готова да отнеме последното късче на сирачето! Разбира се, има разлика между буржоазия и буржоазия. Тук, в Швейцария, знаят, че магаре с камъни не се храни! Но така ли е у нас? Там буржоазията унищожава всичко! Унищожава горите, природните богатства, готова е да теслими България за бучка захар на който и да е! Нацията гладува, изражда се. Населението започва да намалява. От най-голяма нация на Балканския полуостров в скоро време ще се превърнем в най-малката! Защото нашият чорбаджия е мелез между вълк и свиня. Всичко изяжда, а каквото не може — издушва, и все е гладен! За нашия чорбаджия не важи правилото, което имат християнските народи — яж, но дай и на другия да яде! Не му взимай всичко! А и нашият политик е същият! Щом дойде на власт, иска да заграби всичко, да се наплюска! За него няма нищо трансцедентално! Той се ражда с чувството, че вечно ще живее. Затова песните на нашия народ за смъртта звучат толкова мрачно: „В ЧЕРНАТА земя ме зарови!“. И каквато буржоазията — такъв и Дворецът! Сякаш Фердинанд се е родил не на Запад, а в някой български пущинак. Но затова пък каква мания за величие! А и в обикновения българин тая мания е умопомрачителна!… Сложете последното българско говедо за министър-председател на Англия? И какво? Съвсем няма да се уплаши! Нито от отговорност, нито, че няма понятие как се управлява, а ще тресне юмрук по софрата и ще изреве: „Видяхте ли, бе! Най-сетне ме оцениха!“ Простотия, духовна дивотия, лошотия, завистливост, нетърпимост, безпощадност!…