Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Извинявайте…

— Вече си тръгвах.

— И щяхте да си отидете, без да ме дочакате?

— Симон, в това време няма даже кучета в парка! Какво ви е прихванало да играете?!…

— Не бъдете лош с мене, моля Ви…

Той я погледна. Лицето й бе помръкнало. Тя се прилепи с гръб към стената съвсем близо до него. Някаква жалост към нея го обзе. Видя му се толкова крехка и безпомощна… Но си помисли — какво ли може да се случи на едно момиче, обкръжено с всички грижи, задоволено от всичко!… Какво тя знае за тоя проклет живот?… Той разбра, че Симон не е дошла заради тениса, но не искаше по никой начин да разговаря с нея. Проблеми тя не можеше да има! Вероятно ще е някоя детинщина…

— Ако играем, да играем! Студено ми е! — рязко произнесе той.

Тя мълчаливо свали пелерината си. Беше по дълга вълнена пола-екосез [87], английски обувки с подметки от суров каучук, бели плетени вълнени чорапи и бял пуловер. Скарлатов остави дрехите на една пейка. Изопна мрежата. Симон нямаше добра техника, но в замяна на това влагаше много жар в играта. Често пъти отбитите топки се извисяваха към него и понеже кортът нямаше ограда, Скарлатов трябваше да ги гони далеч по поляната. Играта и гоненето на топката го стопли.

— Ако искате да се научите да играете, елате на стената!

— Скучно ми е. Искам тука…

Симон тичаше по целия корт. Панделката, с която тя бе прибрала дългите си руси, къдрави коси, падна и сега те се развяваха от вятъра. Беше силно зачервена. Скарлатов, като се изключи гоненето на топката, се движеше малко на корта и повече я наблюдаваше. Тя не играеше, а сякаш лудуваше със самозабравата на дете. Понякога полата й се вдигаше от вятъра. Беше дългокрака, със стройни крака и извънредно подвижна. Колко е пораснала, си каза Борис. Той, който нямаше братя и сестри, изпитваше към нея някакво особено топло чувство. Тази игра на тенис го отвлече от невеселите му мисли, защото Скарлатов обичаше физическите движения. Спря играта, когато заваля. Симон беше изпотена. Дишаше бързо. Гърдите й силно се вдигаха и спадаха. Единият й чорап се бе смъкнал над обувката. Той й наметна пелерината. Прибра топките и ракетите. Симон го чакаше до стената.

— А сега тръгвайте! Ще настинете. Майка Ви Ви чака…

— Мама не знае, че съм тук.

Той се изненада.

— Така ли?

— Аз… Аз много исках да Ви видя и говоря. Да се посъветвам с Вас…

— Друг път, Симон.

— Елате тази вечер на концерт в Консерваторията. Ще свирят Бетховен. Може би там ще поговорим…

— Не, Симон, зает съм.

Тя въздъхна.

— Ако получите покана за вечеря в събота, ще дойдете, нали?

Не, помисли той, аз не съм нито поп, нито католически изповедник! Всеки да се оправя сам, но каза:

— Ще видя… Може би…

Тя се извърна и с бързи стъпки се отдалечи, без да се сбогува. Какво става с това момиче, си рече Борис, и тръгна в обратна посока.

А Симон Щерн вървеше по алеята срещу вятъра. Зададе се някакъв мъж. Тя спря и се извърна с гръб. Изчака човека да отмине и избърса с носната кърпичка очите си. После тръгна и заплака.

Боксовата зала беше една голяма дървена барака, построена върху пясъците край езерото Леман, извън града. Носеше претенциозната фирма „Спорт-палас“. Вътре имаше две тренировъчни зали и една по-голяма с ринг. Отстрани на залите бяха прилепени без ред причудливи пристройки, където живееше притежателят — ирландец — с жена си и няколко служители. Тук живееше и приятелят на Скарлатов Брезов. Борис открехна вратата и мина по коридора. Ориентира се по шума от ударите върху чувала, които отекваха като ехо. Влезе в залата. Брезов току-що беше свършил тренировката с някакъв млад мъж. Приличаше на швед. Мъжът, наметнат със скъпа хавлия на раменете, влезе в кабината с душове. Брезов се усмихна на приятеля си. Имаше уморен вид. Борис погледна мощния му торс, дебелите мускулести, малко къси ръце и мускулестия корем. Вратът му бе също къс и мощен. Цялата физика на Брезов плашеше, ако не беше лицето му — интелигентно, открито и добро, което веднага предразполагаше към себе си.

— Ще ме почакаш малко да взема един душ и се облека…

Миришеше на пот. След като се избърса, навлече стария, окъсан халат. С два чифта боксови ръкавици той излезе. Скарлатов се отпусна на пейката. В залата бе спокойно. Само един мъж на средна възраст, изглежда англичанин, се упражняваше сам с уредите — крушата и чувала. Понякога взимаше нападателни пози или се биеше с въображаемия противник срещу голямото огледало върху дървената стена.