Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Господин Матов, благодаря Ви — каза Бижев. — Къде мога да Ви видя утре?

— В кафене „Ландолт“. Сутрин там пиша, но следобед съм свободен.

— Още веднъж благодаря.

Бижев се скри в тълпата.

— Още един новоизлюпил се журналист!… Дано перото му не бъде така лъжливо и гнусно като на оскотялата софийска преса!… — каза Матов.

— Не изглежда глупав…

Изведнъж Матов заговори страстно:

— Борисе, ние имаме един гений! Поет, писател, журналист, революционер и расов мъж! Само един и това е Христо Ботев! И знаеш ли какво си спомних!… Преди години бях пак в тая зала на бал. И тук присъстваше една едра, хубава, черноока мома с буйни коси. Тогава помислих за нейната трагедия… Беше дъщерята на Ботев — Иванка. Никой българин не смееше да я покани на танц, защото се прекланяха пред баща Й! Не смееха и да я ухажват. А тя беше жена в пълния смисъл на тая дума. Затова и тя странеше от българите. Тогава я попитах какво смята да прави по-нататък. Отговори ми, че се връща в България при майка си. Вестниците в България и Светият Синод нападали майка и, че нямала църковен брак с Ботев!… Представяш ли си?! А на нея казах — чувате ли се какво говорите, Иванке? Христо Ботев — в черквата при поповете!… Та всеки честен човек знае последното му писмо от кораба „Радецки“: „Мила ми, Венето, Димитре и Иванке…“ Неговият Бог беше този на разума в душата!… Тя нищо не ми отговори… Иванка беше много добра, но не беше талантлива. Забелязал ли си, Борисе, че дарбите се предават през поколение? Може би децата на Иванка ще бъдат като дядо си?…

Танците бяха започнали. Свиреха валс от Йохан Щраус. Русокосото момиче със сините очи, което влезе с банкера Щерн, си пробиваше път в тълпата. Няколко студенти — швейцарци й преградиха пътя, но тя не спря. Измъкна се от дансинга и тръгна право към колоната, до която стояха Матов и Скарлатов. Борис я забеляза и неволно се отдръпна зад колоната. Изпитваше стеснение от приятеля си. Не знаеше какво ще бъде поведението му, ако разбере, че той и момичето се познават отдавна. Но после гордостта в него надделя и той се изправи до Матов, като неспокойно зачака момичето.

Тя спря до него, усмихна се и го дръпна за ръката. Той трепна.

— Хей, Вие Бо̀рис, слезте от небето! Чаках Ви да дойдете и ме поканите на танц… Толкова ми се танцува!… Мама и папа също искат да ви видят. Борис, защо не идвате у нас? Сърдите ли се?

Матов с любопитство изгледа девойката. Скарлатов я представи.

— Симон Щерн, студентка първи курс. Матов — български писател…

— Ето най-после Ви срещнах! Борис толкова ми е говорил за Вас!…

Скарлатов се беше много смутил. Той очакваше най-лошото. Но за негово учудване Матов се усмихна. Лицето му се промени. Стана весело и младежко.

— И какво Ви е разказвал?

— О, толкова интересни неща!… Вие сте син на руски аристократ, нали?

— Да речем…

— А после, като офицер, сте участвали в една война…

— С една малка поправка… Не бях още офицер, а само юнкер!

— И след това се случило нещо с Вас, скъсали сте с всичко и сте дошли в Швейцария, и сте станали писател!…

— Горе-долу фабулата е точна.

— А какво Ви накара да направите това?… Борис даже ми преведе някои неща от първата Ви повест. Тя е за любовта, нали?

— Тя е глупава и лошо написана. Тогава още нямах понятие от живота и любовта!

— А сега?

— Сега съм възрастен човек. Женен. Имам две деца…

Борис Скарлатов за пръв път чу подробности от личния му живот, който ревниво пазеше в тайна.

— И не вярвате ли вече в любовта?

Матов внимателно я погледна. Лека червенина се плъзна по лицето й и очите й по детски широко се отвориха. Борис се учуди на промяната в израза й.

— Две неща заслепяват човека — отвърна Матов, — вярата и любовта, но без тях сме зверове, а не хора!

Музиката почти заглуши последните му думи. Сега засвириха валс от Бауер. Многобройни двойки се спуснаха и завъртяха на дансинга.

— О, колко ми се танцува… Вие танцували ли сте на времето?

— Много. Във Военното училище имахме преподавател по танци и етикеция. Един претенциозен французин… — Матов направи крачка назад с изящен старинен поклон.

Симон Щерн се засмя на тази малка пантомима.

— Предполагам, че и сега танцувате великолепно!

— Не мога. Оставих танците завинаги при Цариброд, където сръбски шрапнел ми отнесе половината бут. Но обичам да гледам… Танцувайте с Борис, аз ще ви гледам…

Скарлатов поведе Симон към дансинга. Когато я хвана през талията, усети как цялата потрепери. Те се понесоха. Той бе добър танцьор. Погледна лицето на Симон. Бе притворила очите си. После отведнъж ги отвори. Те блеснаха като синчец. В тоя момент Скарлатов сякаш за пръв път я видя — едно възторжено лице с още наивно, детско изражение. Ореолът от русите й коси имаше оттенъка на лешник. Дългата й шия бе леко наклонена. Гърдите й бурно се повдигаха от дишането и полупритворените й устни, горната от които бе малко придръпната, откриваха белите зъби на момичето. Колко е пораснала, удиви се той, и колко хубава е станала…