Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Стаята бе малка с отсечени стени. В единия край стърчеше високо легло, в средата се намираше малко бюро-секретар, а в другия край — маса с огледало и леген. На пода, до бюрото, бяха наредени на няколко високи купчини книги и тетрадки.

Обличането продължи дълго. По-скоро не обличането, а стоенето пред огледалото. Той няколко пъти смени израза на лицето си, докато избра според него най-подходящия — незаинтересован, скучаещ, скептичен, умен и малко мрачен. След като изпразни джобовете на пелерината, той я изчетка, наметна я небрежно на раменете и закопча катарамата. Завъртя се за последен път пред огледалото. Широката нагъната пелерина направи красив, елегантен кръг. Остана доволен. Загаси лампата и заслиза по дървената стълба, която ужасно скърцаше. Той искаше да мине незабелязан от мадам. А мадам Ролан беше хазайката — жена на неопределена възраст, повече клоняща към старост, която даваше под наем една стая на последния етаж и мансардната стаичка на тавана. Мина тихо край отворената врата на кухнята. Мадам Ролан беше при печката с гръб към него. Лъхна го миризмата на пържени картофи. Той преглътна. Стомахът му се сви. Промуши се през тъмния коридор, без да пали лампата, и безшумно отвори вратата.

Долу на улицата бе вече нощ. Пое дълбоко в гърдите си студения и влажен въздух и едно радостно и бодро чувство го обзе. Той тръгна.

Когато навлезе в парка Promenade des Bastions [84], младежът почна да се колебае. Тук, сред парка, бе разположен университетът. Спря се далеч от главната сграда под едно дърво. Оттук можеше добре да наблюдава. Ноември бе месецът на баловете в Женева, а университетският бал — от най-реномираните. Електрическите фенери превръщаха нощта в ден. Пристигаха едно след друго купета, файтони, ланда, каляски. Не липсваха и няколко автомобила с лакирани купета и ацетиленови фенери — една новост на XX век, символ на престиж и богатство. От тях излизаха строго облечени във фракове и цилиндри охранени мъже със зачервени, самодоволни лица. Жените бяха отрупани с бижута. Бавно и спокойно изкачваха стъпалата на широката, парадна стълба и преминаваха през вратата, от двете страни на която стояха като статуи двама лакей. Младежът бе решил почти да си тръгне обратно, когато по алеята откъм университетската библиотека забеляза фигурата на един мъж. В тъмнината се очертаваше висок, строен силует в черна пелерина, ботуши и широкопола шапка, каквато носеха италианските художници. Но младежът знаеше, че мъжът не е художник, а писател. Когато стигна до фенера, мъжът спря, всмукна дълбоко дим от цигарата и после я смачка с ботуша на алеята. Сега ясно се виждаше лицето му — слабо, аскетично, удължено, обкръжено като с ореол от късо подстригана руса брада. Младежът се учуди много. Той не предполагаше, че може да го срещне. Зарадва се и се запъти към него. Сега отблизо му се видя много отслабнал. Искаше да прегърне този мил и скъп за него човек, но нещо го спираше.

— Ти си се върнал?! — възкликна младежът.

— Изглежда, че всички са изненадани и ме посрещат като четиридневния Лазар. А може би са очаквали повече от мене… Развалил съм поне едно мило, родно, българско, завистчийско траурно събрание в „Ландолт“. Ако си бях оставил кокалите по македонските чукари, доста хора щяха да се радват…

— Аз не!

Но мъжът продължи сякаш не е чул.

— И ето, след повече от година аз се върнах в кротката, буржоазна Женева и, Бога ми, вижда ми се като Рая Божий в балния сезон!…

Младежът искаше да го разпита за времето, в което бе отсъствувал, именно той да му разкаже всичко, защото мъжът се връщаше след разгрома на най-голямото въстание на Балканите, Илинденското. Той бе взел дейно участие в него. Повече от години световният печат бе препълнен с ужасяващи съобщения и подробности от тая касапница. Но когато отново погледна суровото лице на мъжа, върху което се бяха появили още няколко дълбоки и отвесни бръчки, разбра, че не трябва да пита, че не трябва изобщо да споменава нищо.

— А ти, мили Борисе, в тая година си възмъжал. И, както виждам… Маркс не ти е попречил да дойдеш на бала…

Младежът се засмя.

— По-учудващо е, че ти, македонският харамия, си дошъл на бал!

— За да изобличаваш, трябва да познаваш! Аз не идвам да се забавлявам, а да наблюдавам. Освен това не забравяй, че съм все още студент и, ако не друго, плащам годишната си такса. Но да тръгваме!…

Когато започнаха да изкачват стъпалата, една швейцарска двойка се спря и любопитно изгледа двамата, по-скоро мъжа с широкополата шапка и аристократичната фигура. После нещо тихичко изкоментираха.