Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Но засега той само учеше в Женева и никой освен него не знаеше за тази му всеобхватна страст. Когато пристигна тук преди няколко години, Швейцария не го разочарова. Още от средата на XIX век тази страна започна да се превръща не само в световен банкер, но и в един от културните центрове на света. Тя привличаше от цял свят студенти, благодарение на старите си демократични университети. И затова българските студенти бяха толкова много на брой. Животът тук бе евтин, хората скромни, пестеливи, с малки провинциални радости и забавления, а това допадаше на българина. Швейцария освен друго бе и планинска страна и българинът, обкръжен тук от високите Алпи, се чувствуваше като у дома си, за разлика от студентите, дошли от равнините. Тях високите върхове и тесните долини ги подтискаха. А самата Женева бе с особена атмосфера. Разположена край голямото езеро, тя бе очарователна и с лазура на Леман, и със своята старинност, и със своя покой. Едно привлекателно място за банкери, революционери, социалисти, анархисти, емигранти, студенти, избягали заточеници, философи, икономисти, социолози, успели и неуспели писатели, изгонени политици… Защото само в демократична Швейцария, а може би и в Англия, бе възможно такова вавилонско стълпотворение на толкова различни хора. Разбира се, имаше и някакъв регламент, за да живееш в Швейцария. Общо правилата се свеждаха до две: да имаш пари и да не правиш бели. Но все пак парите бяха по-важното. Що се касае до швейцарците, те се правеха, че не забелязват тази емигрантска тълпа, но знаеха добре, че печелят от нея. Без да сервилничат, те се държаха с леко презрение към чужденците, скрито под извънредна любезност. Швейцарецът си бе швейцарец, а чужденецът чужденец и единствената връзка между тях бяха парите. Защото швейцарецът бе започнал да се чувствува като полубог, избран от всевишния за хубав и спокоен живот. Въпреки всичко такъв сив живот, без сътресения и преживявания, беше за някои хора крайно скучен. И все пак най-силното впечатление, което младежите, дошли в тая малка страна, получаваха от нея, бе това, че светът е голям, че нациите и хората са много, с най-различни характери, мисли и идеи. Това усещане разширяваше кръгозора на бедните студенти от малките страни в покрайнините на Европа и завинаги оставаше в съзнанието им великото, хуманитарно, интернационално чувство, че отечеството им е част от целия свят, а те самите част от човечеството. И тази истина беше най-значителната, която със знание не се придобиваше, а само като живееш в подобна страна и се срещаш с хората около теб. Това бе чувството на световното единение, несбъдната мечта на човечеството, пророкувана от неговите най-светли умове, от Еразъм [83]до Толстой.

Младежът се отдръпна от прозореца чак когато мракът обгърна всичко и светнаха уличните фенери. Тази вечер той се колебаеше между двете възможности: да остане в къщи, в хладната си стая (ноември в Швейцария е доста студен), или да отиде на бала в Университета. Бе се установил на първата възможност още преди седмица. Странно е, че понякога младите хора с чудесно здраве и весел нрав толкова обичат да играят ролята на мрачни аскети. Това бе маска, мимикрия на младостта, в която още не бе се изградил неповторимия, индивидуален облик, младежът не бе станал личност, от която да не се срамува. Колко много млади хора играят ролите на други себеподобни и загубват цели години в това превъплъщение. За щастие на младежа неговата кипяща жизненост взимаше връх. Във всекидневието той ходеше с извехтели дрехи, наметнал черната пелерина, в чиито джобове мъкнеше и книги, и записки, и цели трактати. Но имаше и един елегантен фрак — комплект с панталони, риза, ботинки и вратовръзка. Бедността личеше във всичко — и в евтината студена стая, и в мебелировката, и в хлътналите бузи и горящи очи на младежа, издаващи хроничен глад. Това не беше бедността на обикновения човек, който не е принуден да я скрива. Това беше бедността на гордия, умен, способен млад човек, който се срамува от бедността и вместо да се нахрани добре, е принуден да къса, в буквалния смисъл, от залъка си, за да има подходящи дрехи и една златна монета в джоба, която да хвърли върху масата с небрежен жест, докато в същия миг изтръпваше пред последствията, които го чакат. Това беше потрисащата бедност на интелигента. И сега, уморен от мислите си до прозореца, той с неочаквана пъргавина, без в това да намира противоречие със старото си решение да не отива на бала, започна грижливо да се облича.