Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Какъв ще бъде резултатът?

— Ако имате акции от Багдадската железница, запазете ги. Ако нямате, час по-скоро купете!…

Старият банкер се изправи. Тюретини също.

— Довиждане, господин Тюретини. Желая Ви от все сърце успех.

— Дано! Беше ми много приятно да се запозная с Вас лично. Повярвайте ми, господин Скарлатов! Ние има на какво да се учим от Вас, толкова много сте видели…

— Кога тръгвате?

— Веднага.

Старият банкер изчака да потегли специалният влак на Тюретини. Когато червените светлини на последния вагон се скриха зад завоя, той остана още малко край линията и чуваше пухтенето на локомотива. После мина зад гаричката и се качи в купето. Никола, вече разсънен, удари конете с камшика и те потеглиха. Навън съмваше. Старият банкер се загърна в пелерината. Беше доволен и мислеше за Тюретини. Радваше се, защото разбра, че Тюретини му е съюзник. За пръв път в живота си старият банкер почувства радостта и облекчението, които даваше закрилата на по-силния от тебе.

Работното време на банкера бе привършило. Но слънцето в тоя юлски ден сякаш нямаше намерение да залезе. Изправен до широко отворения прозорец на кабинета си, старият банкер видя как един по един чиновниците излязоха от Банката и се източиха по сенчестата страна на улицата. Горещината навън бе тропическа. Минувачите редки. Даже кучетата се бяха скрили на сянка и дишаха с изплезени езици. Беше прекалено горещо, за да може банкерът да направи своята обичайна разходка, знаеше, че и нощта ще бъде топла. Едва на разсъмване щеше да се захлади. А имаше този следобед да свърши една важна работа, която бе отлагал месеци наред. Трябваше да напише писмо до банкера барон Щерн в Швейцария. Ако се касаеше до нещо делово, той нямаше да има проблеми, колкото и трудна да бе работата. Но тоя път темата бе лична. Отнасяше се до сина му. Той никога не бе и предполагал, че ще има неприятности със същество, излязло от него, с негова кръв, носещо същото име Борис. Всички първородни мъже във фамилията носеха по традиция името Борис. Неговият син не бе само първороден, но и единствен. Банкерът се бе оженил на петдесет години. Взе също по традиция съвсем младо момиче, израсло на село, но твърде богато. От основаването на фирмата Скарлатови те се бяха женили винаги за здрави български селянки. Затова може би и те бяха здрави и породисти мъже. Бе я видял един-единствен път при някаква сделка с баща й — прочут лихвар и много заможен. Пазарлъкът стана бързо. Изведнъж баща й предложи втора сделка — дъщеря си. Тя му бе едничка. Скарлатов беше преминал годините за женене, но знаеше, че някога трябва да изпълни и тоя дълг. След кратък размисъл той се съгласи. За любов не можеше и да се говори. Момичето не бе красавица, но нямаше и недостатъци. Беше в такава млада възраст, когато всяко момиче е хубаво и миловидно. То безропотно прие решението на престарелия си баща. Направиха пищна сватба в две действия: едното в селото на булката, село в равнината край Марица. Другото действие — в село Скарлатово, в планината. Меденият им месец не трая и две седмици. Скарлатов имаше отношение към жените, каквото има човекът на Ориента. По-скоро като към фурна, откъдето да се извади хубав хляб! Жената беше за раждане на деца. Това съвсем не променяше отношението му към жените за удоволствие. Тия две различни сфери от интимния живот на мъжа от Ориента бяха добре регламентирани и ясно разделени. Той беше мъж красив, силен и никога не бе имал проблеми с противния пол. Още първата година след брака се роди син. Банкерът идваше само два пъти годишно на село. Той не познаваше жена си достатъчно. Беше покорна, не напълня след раждането, остана стройна като фиданка, много чиста и мълчалива. Дразнеше го нейната религиозност. Понякога я измъчваше с въпроси за разни неща. Искаше да разбере какво мисли. Не получи никога отговор. Но това тайнствено същество имаше свой живот. Беше я виждал и да се смее в компанията на домашните — Донка и Никола. Те всички живееха заедно в огромния им сарай на село. Беше добра домакиня и се справяше с имотите, слугите, работниците. Всички я обичаха. Обикаляше по църкви и манастири. Дразнеше се, че води непрекъснато детето с нея. Но когато построи новото здание на Банката и обзаведе жилището си, той я доведе в София. С нея доброволно дойдоха Никола и Донка, въпреки че имаха деца и имоти на село. Тя никога не можа да свикне с новото си положение. За сина си също не знаеше нищо. Виждаше го, че расте сред жените. Тя възприе всичко, каквото той пожела. Облече хубави западни дрехи, които банкерът сам избираше и купуваше. Тя стана привлекателна, нежна, млада жена. Той се гордееше с нейната благородна красота, когато излизаха с ландото или ходеха по улиците на София. Имаше природна интелигентност и неповторимо чувство за такт, което респектираше хората. Княз Александър Батенберг винаги се отнасяше с особено внимание и уважение към нея. А после се случи непоправимото. За пръв и последен път те се сблъскаха заради сина им. Беше време да го изпрати в Роберт колеж в Цариград. Жена му се възпротиви. Никога не бе очаквал такава воля в нея. Но той се наложи грубо и безпрекословно. Просто вдигна един ден малкия Борис и не позволи да се сбогува с майка си. Детето плачеше, когато файтонът напускаше София. Старият банкер смяташе, че дава добър урок в живота и на жена си, и на сина си. А после всичко се разви като в някакъв кошмар. Тя престана да му говори. Седеше сама по цял ден в стаята или обикаляше черквите и манастирите. Почна да слабее. С безразличие му подписа документ, за да разполага с всичките пари и имоти, които наследи след смъртта на баща си. Това бе основата на златния трезор в Банката. Лихварят приживе бе превърнал всичко в злато. Банкерът точно в тоя период нямаше време да се занимава нито с жена си, нито с детето си. Веднъж го посети в Роберт колеж в Цариград. На втората година от раздялата със сина й зимата бе особено сурова. В един студен януарски ден жена му се бе вдигнала да посети Кремиковския манастир. Когато се върна, тя легна и повече не стана. Банкерът събра всички медицински светила на Столицата. Казаха, че е пневмония. Тя не се бореше с болестта. На седмия ден изпадна в безсъзнание. Банкерът и до ден-днешен смяташе, че тя е искала да умре. Синът дойде за погребението на майка си. След погребението се опита да поговори с него. Синът мълчеше. Когато завърши колежа, той се прибра в София и ходеше всеки ден на гробищата заедно с Донка и Никола. Една вечер банкерът спомена, че трябва да избере университет. Синът каза, че се е спрял на Женевския. И когато банкерът поведе разговор за издръжката, момчето най-спокойно му заяви, че това не е негова работа. Банкерът бе изумен от нахалството му. Тогава вдигна ръка. Наистина не го удари. Момчето стоеше все така спокойно и го гледаше с невероятна омраза. Ето тази омраза в очите на сина си той не можа да забрави, както не можа да забрави кроткия поглед на жена си, преди да склопи очи. Внезапно на другия ден синът замина. Трябваше му много време и неимоверен труд, докато разбере, че е в Женева и учи в Университета. Чудеше се откъде има пари. А сетне разбра, че в началото е живял в невероятна мизерия, но малко по малко се съвзел. Почнал да преподава уроци на чуждестранни студенти и да ги готви за изпити. Старият банкер направи стъпки, които според него бяха унизителни. Писа писмо. Не получи отговор. Дълго време остави работите да се развиват от само себе си. И после го заболя. Заболя го мъчително, постоянно, неудържимо. Болеше не тялото, а най-страшното — душата. Болеше го и от жена му, и от сина му. Старият банкер нито за миг не помисли, че може би не е бил прав. По стар навик и с помощта на диалектиката винаги другите бяха причина за болката му. Понякога в безсънните нощи крачеше по огромната къща и един и същ вик сякаш огласяше тишината. Цвето, Цвето… какво лошо ти направих, та ме прокле?!… И мене, и сина ми… Но банкерът беше упорит човек. Той лесно не се предаваше. Свърза се с барон Щерн в Женева. Двамата се срещнаха в Германия. Колкото и да му беше трудно, Скарлатов се принуди да му обясни всичко. Щерн, като всеки евреин, се оказа човек, който добре разбира семейните проблеми и отношенията между бащи и деца. Веднага подхвърли няколко идеи на Скарлатов, които той незабавно възприе. Още тогава се уговориха, че баронът ще се грижи, доколкото може, за сина му. Изпрати една голяма сума на разположение в Мезон Щерн и зачака. Вече чакаше три години в неизвестност, прекъсвана от редовните писма на барона, който го осведомяваше редовно за сина му. Времето течеше, а банкерът навлизаше в старостта. Все повече в него нарастваше чувството за нещо безвъзвратно загубено, нещо по-лошо — чувството, че има мъдрост, която му е непотребна. Не, той трябваше да върне сина при себе си! Синът трябваше да поеме неговото дело — Банката! Само тогава можеше да изпита радостта от съзнанието, че е имало за какво да остарее… Но как?… Търпение, търпение — си казваше Скарлатов, и единственото, което можеше да направи, е да не мисли. Досега синът му не бе изтеглил нито лев от авоарите в Мезон Щерн. Напротив! Писмата на барона съвсем не бяха окуражителни. Бил самостоятелен, обличал се елегантно, бил един от най-добрите студенти, станал социалист, играел отлично тенис… Учтив, с хубави маниери, културен, говорел прекрасно английски, френски, немски, италиански. Имал вид на здраво и красиво момче. Бил весел, обичал да танцува… Старият банкер се измъчваше най-много от това, че може би няма да има време… Трябваше да бърза… Да направи нещо, но какво?…