Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Госпо̀дине… — каза само той. Явно тоя човек бе нещо сбъркал…

— Вие ли сте фурнаджията Тано от Кукуш?

— Сум яз, Ваша милост. Повелете…

— Имате ли някакво момче при Вас на име Туше?

— Госпо̀дине. Да не е чинѝло некой магаретлъ̀к?

— Не. Къде е момчето сега?

— Горе мѐсе бра̀шното. Ке изва̀диме още ѐдна фурна от лѐбот.

— Искам да го видя.

— Сѐга, господине… Ке ме про̀стите… нема дѐка, да сѐднете.

След малко от дървената права стълба заслиза Туше Динев. Бе в някакви платнени шалвари и риза, целите побелели. Бяла беше и косата му от брашното, и лицето му. Само сините му очи светеха. Когато видя банкера, Ту̀ше Динев извика:

— Господин Скарлатов!…

— Е, господин Ту̀ше Динев… Аз не казах сбогом, нали? — заговори на френски банкерът.

— Господине, Сир, Господарю мой!… — извика на френски момчето и сълзи потекоха по бузите му.

— Ела, моето момче!

То не смееше да се приближи до банкера, за да не го изцапа. Но кученцето отиде при Ту̀ше и го подуши. Баязид го позна. Той дружелюбно размаха опашка.

— Господин Тано — каза банкерът, — дошъл съм да взема с мене Ту̀ше Динев. Той ще работи в Банката ми. Имате ли нещо против?

— Ами ка̀о ке имам?!… Сестра ми, Бог да я просте, добра жена беше, го остави сирак. Бедни люгье сме, господин Скарлатов. Не можем още едно дете да изчуваме. Земи го! Да го благослове Господ и да му излейзе късметот! А ти, Ту̀ше, да си послушен, и да се благодареш целиот живот на господинот!…

— Имате ли нещо против, ако още тая вечер дойде с мене?

— Ами он е целиот бербат! Пишин ке го избаняме…

— Аз имам грижата за това. Е, месьо Динев? Предполагам, че багажът Ви не е голям.

— Що веляте, господине!… Една бохчичка салде… — отговори вместо момчето тетин му Тано — фурнаджията.

Половин час по-късно, изпратени от цялото семейство на Тано — жена му, петте му мърляви деца, от комшиите, от улицата и съседните улици, от децата и махленските кучета, Ту̀ше стоеше пред фурната. Новината се бе пръснала мълниеносно по целия беден квартал. А това беше зашеметяваща новина, която се предаваше от уста на уста: „Ту̀ше ке бѝде богат човек!“ А Ту̀ше целуваше на всеки по-възрастен мъж ръка и приемаше целувките на махалата. Преди да тръгнат, старият банкер влезе за малко с Тано във фурната. Беше приготвил не банкноти, а десет златни наполеона.

— Господине, що правите!… Та яз требе да Ви дадум пари, не Вие!

— Вземете, господин Тано. И за в бъдеще можете да разчитате на мене.

Тано се наведе и целуна ръката на банкера.

— Ке викам жената и децата…

— Няма нужда. Нека тази тайна остане между мене и Вас. Не казвайте на Ту̀ше!

Те тръгнаха по улицата. Дълго време след тях вървеше множеството от комшиите и познатите. В тази бедна улица такова нещо не се беше случвало и много време щяха да говорят за това чудо. Чак когато се изравниха с Вайсовата воденица, последните дечурлига от махалата се върнаха. Сега тримата крачеха в следния ред: напред Баязид с вдигната опашка, по него банкерът и отзад Ту̀ше Динев с бохча в ръка. Тук нямаше лампи и тъмнината бе голяма. Но когато излязоха при черквата „Свети Крал“, електрическите фенери осветяваха улицата и те тръгнаха по-бързо. Банкерът бе щастлив тази нощ.

В Женева, на рю „Гийом Тел“, близо до езерото, се издигаше една триетажна стара къща, от времето на Наполеон, с олющени стени, потъмнели и загубили цвета си. Построена на малко пространство, повече на височина, отколкото на ширина, тя бе сраснала със съседните сгради, които сякаш я крепяха да не падне. Само мансардата с ламаринен покрив се извисяваше над останалите къщи. Един прозорец се открояваше в средата на мансардата точно под ветропоказалеца от ламарина във форма на петел. Зад този прозорец стоеше изправен един младеж с наметнат халат на раменете. Той се взираше в припадащия ноемврийски здрач и в мъглата, която се стелеше над Леманското езеро, но все още позволяваше да се види мостът над река Рона и островът на Жан Жак Русо [82]. Младежът беше малко над средния ръст, с широк гръден кош, който придаваше на тялото му нещо атлетическо и набито. Но тесният му ханш и дългите крака заличаваха това впечатление за физическа сила. Лицето му бе голобрадо, закръглено, с правилен чип нос, издадени скули, с юношеска свежест и живост. Това, обаче, което най-много привличаше в него, бяха големите дръпнати черни очи. Тия очи бяха толкова изразителни, че веднага се запомняха. Гъстите му прави коси, също черни, сресани назад, се спускаха почти до раменете му. Младежът гледаше острова и си мислеше за швейцареца Жан Жак Русо, дал толкова много на човечеството. Той току-що бе затворил последната страница на „Общественият договор“. Странно му бе, че тук, съвсем близо до него, на острова, бе живял, творил, мислил и мечтал този гениален човек. И сега, толкова години след смъртта му, хората, които се раждаха и живееха, продължаваха да общуват с него, да се съгласяват или да му опонират, сякаш бе жив. Защото безсмъртието е единствената привилегия на гения. Но каква непостижима привилегия!… И в тая бързо настъпваща ноемврийска вечер младежът сякаш се сливаше със здрача и мъглата навън. Той бе развълнуван. Той мечтаеше. Мечтаеше така, както човек мечтае в младостта. А тя е една поема от илюзии, от дивни блянове, една огромна сцена под открито небе с един-единствен герой. Младият човек бе все още във възрастта, когато не искаше да се раздели с въображаемата представа, че вселената е създадена заради него. В душата му бушуваше неудържимият стремеж към славата — едно понятие, въведено от древните римляни, смътно, неопределено, но толкова примамливо, че хората не можеха да се откажат от него. Това бе единственото нещо в света, заради което заслужаваше да се живее, защото постигането на тоя стремеж, те правеше безсмъртен. Тогава всичко каквото вършиш, има смисъл. Учение, труд, личен живот — всичко е подчинено на тая цел. И в такива минути на покой, след бясно четене за знания в мизерната мансардна стаичка, се излъчваше бляскавото сияние на бъдещето, бъдеще неясно, но красиво и велико. В тоя момент той не мислеше, че после щяха да дойдат разочарованията, грубото училище — наречено живот, краховете, болестите, старостта… Но когато един ден дойдеха, в ония печални минути, от които е съставен почти целият човешки живот, сиянието на тази илюзия, назована стремеж към славата, щеше да накара кръвта му отново да се раздвижи по жилите му, усмивка щеше да се яви на скръбното лице и виденията на чудните образи като калейдоскоп щяха да минат през вътрешния му поглед, за да го утешат, макар и за миг. Така че не бе срамно, задето младежът мечтаеше за слава. Защото един ден щеше да каже: „да, аз се стремях към славата, аз се борих за нея, аз жертвах всичко за нея! Е, добре. Този стремеж е повалил много хора. Един от тях бях и аз…“