Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Старият банкер седна зад писалището. Взе от папката един лист бяла, копринена хартия с герба на Банката встрани и започна писмото до барон Щерн:

„Mon frère [81], тежък е нашият банкерски живот. Ние сме заобиколени от врагове и рядко имаме приятели. Сами сме като в пустиня. В трудни мигове можем да се обърнем само към малцина от нашия кръг. Ти, мили приятелю, също си баща. И ето, аз, старият човек, се обръщам към тебе не като банкер към банкер, а като баща към баща…“

Накрая, за да направи удоволствие на барона, написа по староеврейски: „Господи, където ме зовеш, там ще дойда!“

Когато завърши писмото, Скарлатов го сгъна и сложи в голям плик с герба на Банката. После разтопи червен восък и свали огромния, златен пръстен от ръката си, с ониксовия печат. Запечата го на пет места. След това той се почувства напълно грохнал и душевно изчерпан. Та този свят само зло ли е?… — мислеше той. И всичко, което градя, ще рухне? Не! Това е несправедливо! Така светът не може да съществува!… Душевната болка бе твърде силна. Банкерът усети замайване на главата. Знаеше, че ако още малко продължи тия разсъждения, ще се случи нещо непоправимо. И тогава по стар навик, останал от религиозния период на живота му, когато се чувстваше нещастен, мислеше, че ако направи нещо добро на ближния може би и Бог ще му се отплати със същото. Колкото и да бе умен, колкото и да бе разсъждавал върху религията, живота и смъртта, винаги при нещастие това чувство на покорност и вярата му във Висшето същество се връщаше такава, каквато бе в детските му години. С натежала глава и крака той изкачи извитата стълба и влезе в библиотеката на горния етаж. Нямаше никой. Мина през салона. В къщата цареше тишина. Тогава отиде в коридора и заизкачва дървените стъпала към таванския етаж. Завари Никола, Донка и двете млади прислужнички във весел разговор. Пиеха чай и ядяха сладки. Когато той влезе, всички млъкнаха и стреснати станаха на крака. Но банкерът не искаше да им развали настроението. Той не стъпваше в тия стаи. Самият се почувства неловко и не знаеше как да обясни своя порив.

— Седнете… — каза той.

Всички седнаха и зачакаха какво ще каже.

— Времето е горещо — каза банкерът.

Никой не отговори.

— Помислих, че ще е добре в тия жарища да идем на село.

От изумление Никола почна да кашля. Донка стана на крака.

— Никола, пригответе с коняра файтона, ландото и натоварете всичко необходимо на една каруца. Вземете такава под наем! Ще може ли това да направите до вечерта, та да тръгнем през нощта на хлад?

Донка изтича и се наведе, като целуна ръката на банкера.

— Господарю… — каза тя с просълзени очи.

Банкерът внезапно се извърна и излезе от стаята. Спусна се по стълбите и отиде в салона. Оттук чуваше тропота на домашните си, смеха им и веселите гласове. Беше ги зарадвал. Усети как една тиха радост, примесена с печал, нахлува и в неговото вледенено сърце. Когато се чувстваше добър, той се размекваше. Сълзи напираха в очите му. Но аз не съм такъв!… Бил съм озлобен, но никога не съм плакал!… С мъка сдържа това ново, напиращо в гърдите му чувство. Сега той обичаше всички, но най-много обичаше сина си. Защо той нема̀ щастието на всички бащи да направи нещо за него? Да му помогне да завърши, да му даде пари, за да обиколи света, или каквото иска за собствено удоволствие? Защо Бог го наказа и му отне бащинството?… А после, като се съвзе, престана да обвинява и вроденото чувство за справедливост взе връх. Тогава си каза: „Защото бях лош баща. Защото не можех да бъда друг. Защото моята Банка изисква всичко от мене, дори личния ми живот. Но още не е късно! Аз ще поправя всичко! Аз ще върна сина си, който мрази парите ми, помощта ми, мрази мене!…“ И в тоя миг той си спомни едно друго, бледо, слабо момче с очи на синчец, с протегната, трепереща тънка ръка, пръстите на която държаха някакво парче хартия. Видя надеждата, а после отчаянието и ужаса от несбъднатите му мечти, и в същия миг реши.

Припадаше мрак, но навън бе толкова топло, че всички бяха излезли да подишат малко по-свеж въздух на улицата. Старият банкер минаваше през Еврейския квартал, огласян от странни песни, викове на деца — грозен, беден, но не отчаян. И когато навлезе в още по-бедния Ючбунар, той се попита кога, след колко години цивилизацията ще навлезе и тук?… Защото беше сигурен, че един ден и това ще стане. Кученцето Баязид, уплашено от безпризорните едри песове, с които софийските улици бяха пълни, се плетеше в краката на банкера. И най-сетне близо до канала, в една улица, застроена с жалки къщи от дъски, той намери фурната на македонеца Та̀но. Когато банкерът влезе в нея, където едновременно се печеше и продаваше хляб, майсторът стреснат се изправи и после направи дълбок поклон.