Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Тъкмо двамата стигнаха парадната врата, изведнъж мъжът застана пред единия от лакеите.

— Добър вечер, Жан — каза мъжът.

Гласът му беше силен и ясен. Лакеят трепна. От лицето на този вече стар човек слезе безсмислената, раболепна маска и той се превърна от жива статуя в човек.

— Добър вечер, господин Матов. Отдавна не сте идвали в Университета.

— Но си плащам редовно таксата и по тоя начин подпомагам една институция на силните на деня. Така че имам право да дойда на бал!…

— Разбира се, господин Матов! Не исках това да кажа…

— Идвам и да се поклоня на господарите на света!… Любопитството, Жан, ми е по-силно от презрението. Такъв ми е занаятът!…

— Радвам се, че ви виждам, господин Матов.

— И аз, Жан. Ти си един от малцината човеци в тоя панаир. И, горе главата! Те не заслужават да ги посрещаш тук!…

Това Матов изговори високо и ясно на чист френски език. Двойката възрастни швейцарци, които се бяха спрели и слушаха диалога с Жан, чуха и тая последна реплика…

Скарлатов беше слушал много пъти думите на Матов, изречени на висок глас, безкомпромисно, с явната цел да дразни. В началото на следването, когато за пръв път го чу в „Ландолт“, смяташе, че маниерничи, че по тоя начин обръща внимание върху себе си, като играе ролята на изобличител на обществото. Впоследствие се убеди, че този дълбоко честен и искрен човек говори истината на висок глас, без да се съобразява с последствията, и че това е неговата същност. И когато разбра това, се изпълни с дълбоко уважение и с някаква завист към тая негова дръзка прямота. Мислено го нарече в себе си рицаря на истината.

Матов и Скарлатов се отправиха към вътрешността на сградата. Те оставиха пелерините в гардероба.

Чак сега изпъкна цялата оригиналност на Матов. Той остана по черен фрак, отличаващ се по своята английска старинна кройка на ездач с тесни, прилепнали по стройните му крака черни панталони, пъхнати в къси ботуши с обърнати кончове върху прасците. Тази елегантност се подсилваше от черната риза и черната вратовръзка на артист. Той правеше впечатление на всички със своята неповторима индивидуалност. Но и стряскаше кротките швейцарци със своята прилика на анархист.

При влизането в залата трябваше да минат край професорското тяло начело с Ректора и деканите. Един лакей на висок глас съобщаваше имената на почетните гости. А те минаваха и се поздравяваха с професорите. Това бяха политици, кметове на кантони, но преди всичко богаташи, меценати, от чиито дарения зависеше немалко издръжката на Университета. Така че Матов и Скарлатов отминаха незабелязано. Младежът само кимна с глава на италианския си професор по политическа икономия, в чийто семинар се беше записал. Цялото пространство в залата бе заето от студенти и съвсем малко студентки. Общо взето младият мъж се чувствуваше притеснен, но някаква сигурност се излъчваше от Матов и това го успокояваше. Той обичаше да бъде в неговото общество. Тайно му подражаваше в дрехите, походката, а най-много искаше като Матов да казва истината с висок глас, да изработи в себе си тоя кураж. Докато швейцарците се отдръпваха пред Матов и учудено го изглеждаха, двама студенти в хубави фракове застанаха точно на пътя им. Матов трябваше да спре. Единият студент бе висок, строен, почти недействително красив, а другият — среден на ръст, сух, със застинало без мимика лице. Високият красив студент каза на български:

— Господин Матов, каква чест за Университета!… Дошли сте лично?… Може би ще произнесете реч от името на ветераните? Разправят, че отдавна следвате. Но аз не помня. Бил съм дете…

— Дойдох да позяпам…

— И какво, господин Матов?

— Набор от кретени. Да не би в зоологическата градина да е по-интересно? А тук можеш да видиш уникални екземпляри от българо-влашка порода!… Все още ли ви издържат жените, господин Радков?

Студентът със застинало лице тихо каза на красавеца Радков:

— Що се хващаш с него?!

— О, ето и господин Стоянов си отвори устата като манастирска камбана!… Мило черно слънчице, което още не е озарило родината с лъчите си!…

Двамата се отдръпнаха от пътя на матов. Когато Скарлатов ги отминаваше, дочу, че Стоянов каза:

— Пак е пиян…

Балът не беше още започнал. Оркестърът на балкона свиреше потпури от италиански опери. Двамата отидоха към края на залата. Тук бе тихо и безлюдно. Можеше добре да се гледа всичко. Матов се облегна на една колона. Лицето му стана особено сериозно. Скарлатов погледна този профил, изрязан като бюст на римски сенатор. Но сивите му очи, разположени дълбоко в орбитата, бяха като някакъв инструмент, като микроскоп и телескоп едновременно, с който той наблюдаваше всичко — от най-голямото до най-малкото. Скарлатов не го заговори, защото почувствува, че писателският мозък на този човек бе започнал да работи. Но му беше приятно да стои до него. Един мъж, облечен неофициално, нисък на ръст, се насочи право към матов. Той каза на български: