Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

А в това време Матов, облегнат на колоната, с удоволствие ги наблюдаваше. Не му убегна от погледа радостта, с която танцуваше Симон. Лека тъга го обзе за миналото, а може би и за младостта… Отдавна, много отдавна той бе скъсал с баловете и танците. И все пак тая вечер той чувстваше как тялото му, болният му крак, макар и мислено, повтарят тия чудни движения на валса.

Симон и Борис се върнаха при него. Тя бе задъхана със силно зачервено и възбудено лице.

— Какво велико нещо е танцът! — заговори изведнъж Матов. — Не тези, изкривени от буржоазията и сведени до нищо, залели сега Франция и целия свят, а танцът, за който говори Волтер [85], че е обяснение в любов… Помислете, има ли друг по-красив начин за обяснение в любов? Без думи!… Защото танцът казва всичко!…

— Аз съм напълно съгласна с господин Матов — каза Симон.

Той продължи, сякаш не я е чул.

— … Тази вечер си спомних един бал и девойката, с която танцувах в Двореца, и Александър Батенберг… Какъв танцьор беше Князът! Хубав, млад, той намираше хиляди поводи, а често и без повод, да танцуваме кадрил и котийон до зори!… Бях в неговото обкръжение тогава и приятел на малкия му брат Франц Йозеф…

Неочаквано до тях се беше приближил един младеж. Беше малко по-нисък от Скарлатов, със светъл, прав перчем и изискано елегантен. Това, което правеше впечатление, беше мощният му торс и късата шия, сраснала с гръдния кош. Тая шия внушаваше физическа сила. Носът на младежа беше леко сплескан, но това съвсем не го загрозяваше, а му придаваше нещо смело и весело. Той се поздрави с всичките като стар познат.

Симон Щерн каза:

— Господин Брезов, защо толкова закъсняхте?

— Защото, мила баронесо, трябваше да си изкарвам хляба с пот на челото, за да мога да следвам!…

— Наистина ли?!

— Наистина! Изкарвам насъщния с повече пот от всеки орач, копач, миньор и косач.

— Да не изкачвате като гид Монблан?

— За съжаление, не. Спаринг-партньор съм в боксовата спортна зала. Плащат добре, но почти всичко отива за храна. Трябва да се яде при тая професия месо, много месо. А днес един див англичанин ужасно ме затрудни. Накрая му извадих въздуха и миряса. Така дойдох на бала. Но още два-три такива случая и господарите ще ме изгонят като побойник.

— Но как е възможно!?

— Защо, какво чудно има? Ето и Борис се издържа съвсем сам, като предава уроци на сръбски, гръцки и турски студенти. Миналата година и шестимата му ученици си взеха изпитите.

— Изглежда, от всички вас само аз не си изкарвам сама хляба… а така искам…

Борис се засмя.

— Бо̀рис, не ми ли вярвате?

— Не, Симон, вярвам Ви! Но като се сетя, че до вчера бяхте малко момиче и ми разказвахте сънищата си…

— Да, така беше. Но Вие, Борис, не вярвате в сънища…

— Не! — отвърна неочаквано рязко той.

Оркестърът отново засвири и Брезов покани Симон Щерн и танцува много с нея. Борис и Матов гледаха пъстрата тълпа, която постепенно взе да оредява, и от време на време разменяха по някоя дума. Към единадесет часа вечерта по-възрастните в залата започнаха да се разотиват. Брезов доведе Симон запъхтяна.

— Трябва да си тръгна… Мама и папа ме чакат. Жалко, че ще ви напусна… Борис, елате за малко, имам нещо да Ви кажа…

На него не му бе особено приятно, че тя го хвана за ръка и също като малките деца го повлече към отдалечения ъгъл, за да му съобщи някаква голяма тайна. Лицето й отново бе станало сериозно. Тя пусна ръката му.

— Бо̀рис, защо не идвате вече у нас?

Скарлатов сви рамене.

— Елате да се видите с мама и папа…

— Няма да дойда — каза той.

— Но защо? Нещо лошо ли съм направила?

— Не. Причината не сте Вие, Симон.

Тя разбра, че той повече няма да й каже и че настроението му се беше променило.

— Борис, искам да играем тенис…

— Но сега е ноември! Никой не играе.

— Не бъдете лош… Моля Ви…

— Добре. В сряда, след лекции.

Радост озари лицето на Симон. Тя внезапно се извърна и с бързи стъпки отиде към родителите си.

Късно след полунощ тримата приятели се разделиха пред Понт дьо Монблан. Скарлатов тръгна сам по моста. Наведе се над парапета и се загледа в тъмните води на Рона… Той излъга, че не вярва на сънищата. Сънуваше много рядко, но в повечето случаи сънищата му се сбъдваха. Няколко нощи, преди да умре майка му, той я сънува. Беше още в колежа в Цариград. Донка и Никола опъваха от четирите краища един бял чаршаф. В него увиваха майка му и я положиха в протегнатите ръце на баща му. Събуди се в силна тревога. Не смееше да заспи. Призори се унесе и наново я сънува. Майка му лежеше в белия чаршаф. Изведнъж започна да се смалява, да се смалява почти като бебе и някой му каза: „Човек като умира, става малък, както се е родил“. Когато получи телеграмата, че трябва незабавно да тръгне за София, той знаеше за какво го викат. Оттогава насам не обичаше нито да слуша, а още по-малко да разказва сънища. Смяташе, че ако не ги изрече гласно, те няма да се сбъднат… Духна вятър откъм реката. Той потръпна. Едно самотно ландо изтрополи край него и се скри в мъглата. Той премина моста и стигна „Jardin d’Anglais“ [86]. Спря и запали цигара. Не му се прибираше в къщи. Мъглата се бе спуснала над езерото. Пред него беше кеят. Едно накичено корабче се поклащаше, завързано за един кол. Само фенерът на мачтата му светеше. Някъде в мъглата басово прозвуча корабна сирена.