Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— А ти, Борисе?

Скарлатов погледна Матов. В очите му имаше молба. В тоя момент той се разкъсваше между двамата си единствени приятели и, все пак, не можеше да откаже на Матов.

— Аз ще дойда.

Беше късна вечер. Двамата седяха край масата близо до печката, която съдържателят бе разпалил до червено. Бяха единствените в този късен час в тая таверна [90]с причудливото име „Петте бора“, макар наоколо и да нямаше помен от такива дървета. Издигаше се върху пясъчна ивица край езерото, извън града, цялата дървена. Матов я бе открил случайно преди години. Понякога той идваше тук да вечеря и да изпие нещо в тишина. За това заведение знаеха само Брезов и Скарлатов. Съдържателят бе италианец с многобройно семейство, който живееше тук. Той бе обслужил клиентите си и ги бе оставил сами. Някъде от кухнята долиташе разпалена италианска реч. Борис бе доволен от вечерята: наденици, свински котлети, младо вино от юра, питка, сирене… бе ял за трима души. Сега те мълчаха и гледаха през малките прозорчета как се сипе снегът навън. Беше завалял внезапно, на вълни, и трупаше не с часове, а с минути. Скоро всичко побеля. Първият сняг за годината падна. Матов пиеше кирш, а Скарлатов коняк.

— Винаги първият сняг дълбоко ме е вълнувал. Все очаквам, че ще ми се случи нещо много, много хубаво и радостно… — каза Борис.

— Зимата има странна прелест наистина… — отвърна Матов. — Особено ако цял ден газиш дълбокия сняг, без надежда, че ще спреш, а наоколо пада мрак и мъгла… И ти ходиш без мисъл, отчаян, вкочанясал, но изведнъж някой казва: „Светлина!“… После прилайват кучета и малко по-късно си пред огнището, излегнат на чергата с другарите си… Протягаш замръзналите си крака към буйния огън, а от опинците и навущата ти излиза пара. В котела над огнището вече се вари овенът, пък ако домакините ти поднесат ракия или вино, щастието ти е пълно!… Жалко, че никога не съм описал зимите в книгите си…

— А защо?

— И в Сръбско-българската война се бих в студ, а и от Илинденското въстание си спомням не лятото и горещините, а мразовете, когато останахме само две-три чети в Македония и цяла зима ни гонеха турските потери…

— Щастлив си, че си участвал във въстание!… Защо не го опишеш?

— Защото трябва да отлежи… Писането, Борисе, е като сънищата. Сънуваш с голямо закъснение. На двайсет години все още сънувах изпитите и военното училище. Сетне сънувах войната, а въстанието сигурно ще сънувам след години… Като почна да го сънувам, знам, че мога вече да пиша за преживяното… Но изобщо, Борисе, малък народ не може да направи велика литература! Това е привилегия на големите народи. Само те могат да създадат литература за цялото човечество.

— Странно, че ти, който си писател, така мислиш…

— Вземи отстъплението на Наполеон в Русия. Че това е територия, не е шега! Само това да опишеш, рече колко е велико!… Малките народи могат да пишат литература само за себе си.

— Не съм мислил никога по това. Но като че ли има нещо вярно…

— А в Русия нещо зрее… — каза Матов.

— Да, Руско-японската война не ще мине даром…

— Зрее нещо, в което ще има толкова убийства и ужаси, а го чакаме с възторг и нетърпение…

— Но как ще преобразим света без революция?!…

— Трябва да бъдем честни пред истината, Борисе. Всички учения, разбираш ли, всички философии, колкото и противоположни, дори враждебни помежду си, стават еднакви в мига, когато признават убийството за необходимост! Но да не говорим за това! — неочаквано рязко каза Матов. — Каквото има да стане, ще стане! Важното е да не загубим интерес към предстоящото!…

Двамата замълчаха. Скарлатов посегна към коняка. Като отпи, му се стори прекалено лют, закашля се и остави чашата пред себе си. Матов изведнъж каза:

— Нуждая се от твоята подкрепа.

— Ти знаеш, че по македонския въпрос съм на едно мнение с Брезов.

— И аз.

Скарлатов изненадано го погледна.

— Не разбирам…

— Социалистите вероятно са прави. Но аз не мога да се отрека от хората, с които съм споделял и опасности, и залъка хляб.

— Ами ако те са на другия полюс, който ти отричаш?

— Именно! Виждаш ли, Борисе, ти малко си живял в България и малко познаваш хората, политиците и партиите. Може би съм най-близо до вас, до социалистите… Едно ме отблъсва — вашата нетърпимост, така както отблъсна някога Херцен. Аз съм за принципа — ненавиждам твоето мнение, но още повече ненавиждам тия, които ти пречат да го изкажеш!

— Но какво общо има тук Волтер?