Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Не, аз не съм дете… — тихо каза той. — И не мога да бъда дете…

Двамата отново се заслушаха в музиката. По-късно те излязоха от храма.

— Отивам в Университетската библиотека — каза Скарлатов.

— Борисе, иди на вечеря в Щернови… — повтори молбата си Матов.

Толкова доверие имаше в неговия чист и топъл поглед, в тия големи, кафяви очи, че Борис не издържа и наведе глава. Те се разделиха на Плас дьо Рон.

Откъде това доверие в мене, джанъм, възбудено мислеше Борис, като вървеше. С какво съм го заслужил?! Защо не се обърне към Брезов?! Той ме превъзхожда във всичко!… Почувства се подтиснат. Разходката не бе го разведрила. Може би за пръв път той усети, че доверието понякога тежи повече от скръбта.

Когато Борис Скарлатов излезе от къщи, погледна джобния си часовник. Имаше още време за Щернови. Навън се здрачаваше. Той тръгна бавно, въпреки студа. Усети глад. Пребърка джобовете си. Нямаше нито стотинка! Хвана го яд, че забрави да вземе пари. Не искаше да отиде в Щернови гладен като пес, но нямаше избор. Сега вървеше по кея. В тази тиха част на града, може би и най-хубавата, с изглед към цялото езеро и снежните върхове в дъното, живееха в красиви, тихи сгради най-заможните хора тук сред огромни английски паркове, заобиколени с високи бронзови решетки. Те не бяха само швейцарци, а богаташи от цял свят. Защото имаха нюх на ловджийски кучета и твърде рано, преди всички останали хора, разбраха, че Швейцария за дълги години, а може би вечно, ще остане единственото тихо пристанище в тая така несигурна и размирна планета.

Домът на барон Щерн бе внушителна триетажна къща, в бароков стил, с балкон, колони и големи прозорци. Приличаше на Петѝ шато̀, често срещани в Южна Франция по долината на Лоара. Но тук, в Швейцария, такава сграда говореше за престижа на богатството. Паркът пред къщата бе малък с шадраван и скулптура на голо момиче, носещо съд на рамото. Заприлича му на Симон Щерн. Бяха източили водата да не замръзне и момичето стоеше самотно сред сухия басейн, покрит от окапали есенни листа. Той позвъни на високата порта. Лакей в червена ливрея, без да бърза, излезе от къщата и му отвори желязната порта. Борис тръгна след него по пясъчната алея, изкачи мраморните стъпала и на входа го чакаше друг лакей. Борис не се бе облякъл официално и когато свали пелерината с джобове, издути от тетрадки и вестници, остана по износения си костюм. Оттук го пое трети лакей и се запъти по вътрешната мраморна стълба. Спря се на площадката с огромното огледало. Видя слабото си изпито лице. Горе, където завършваше стълбата, започваше дълъг коридор. По стените висяха големи маслени картини. Повечето бяха с митологически сюжети. Лакеят отвори една бяла врата и високо обяви:

— Господин Скарлатов.

Борис мина край него и се озова в една голяма зала. Тя бе цялата с гипсови орнаменти, с позлатени инкрустации, а таванът беше изрисуван в небесносин основен тон с ангелчета и амурчета. От средата се спускаше висок полилей. Всичко бе подредено с вкус. Старинните стилни мебели, малко на брой, даваха на залата простор. Един бял роял в дъното до прозорците стоеше на издигнат подиум, до който се стигаше по две стъпала. И тук по стените бяха накачени няколко платна в позлатени рамки — изглежда най-ценните картини.

Посрещна го лично барон Щерн. Бе облечен в стегнат редингот, но явно се чувстваше притеснен в него. Сигурно насаме се облича само в халат, си рече Борис.

— Веднага се познава банкерското Ви потекло… — любезно заговори Щерн. — Точно навреме! Харесва ли Ви къщата ни?

— Да. Но аз съм идвал толкова пъти…

Банкерът не му обърна внимание и продължи да разказва това, което Борис бе вече слушал.

— Беше стара къща, но аз я ремонтирах. Знаете ли колко пари ми струва… Но не съжалявам!… Видяхте ли картините ми? Това е голямата ми любов и страст!

Той го поведе към един малък пейзаж на стената.

— Не разбирам много от живопис — каза Борис.

— Напразно! Живописта е връзката между изкуството и нас, банкерите.

Борис неволно се усмихна.

— Не се смейте! Кажете ми в днешно време кой поддържа художниците? Аристократите? Те нямат пари! Кралете и придворните? В най-добрия случай поръчват собствените си портрети, и то на посредствени художници. Ние, само ние, деловите хора, поддържаме изкуството! Без нас то ще умре. Художниците няма да има какво да ядат. Ние сме меценатите на съвременната епоха.

— Доста стиснати меценати, ако съдя по бедняшкия живот на художниците, които познавам…