По пътеката откъм горичката тичаше младият тютюнев експерт.
— Господин Скарлатов, катерът дойде.
Борис стана от скарата. Наметна сакото, хвърли последен взор към морето и закрачи след експерта.
Вечерта един по един взеха да пристигат камионите при складирания тютюн. Работниците не говореха. Товаренето вървеше бързо. Туше Динев и тютюневите експерти бяха изцяло погълнати от работа. Майорът дойде при него и запали цигара.
— Господин Скарлатов, възбуден съм като пред бой. Не предполагах, че изнасянето на тютюните е толкова емоционално зрелище…
Скарлатов нищо не каза, защото знаеше, че всичко, свързано с печелене на пари, е завладяващо.
— Камионите ще тръгнат веднага след товаренето.
— Няма ли да бъдат в колона? — попита Борис.
— Не, господин Скарлатов. В колона ще се съберат едва пред устието на Марица. Така може би ще заблудим немците.
Скарлатов мислено се съгласи с майора. Всъщност той вече бе излишен. Останалите участници си знаеха отлично работата. Но не му се спеше и остана, докато се натовари и последният камион. Туше Динев се приближи.
— Шефе, аз тръгвам с моята кола. Дано Бог ни запази!…
Той се прекръсти. Това е лош знак, мислеше си Скарлатов. Винаги когато работите са извън възможността да им повлияе, Динев се обръща към религията.
До сутринта камионите направиха още един курс и изнесоха партидата от Кавала. Динев се върна последен. Минал на турска територия. Там го чакали Карасулиев и Фархи. Организацията оттатък била отлична. Донесе кафе, шоколад, бонбони, а също и продукти за ядене. Йосиф бе помислил за всичко. И вместо да си почине, Динев изчезна нанякъде. Бави се чак до мръкване. Пристигна блед и уплашен. Остана прав в стаята на Скарлатов.
— Какво има?
— Шефе, връщам се от Солун.
— Как са германците със здравето?
— Засега по-добре от нас.
— Случи ли ти се нещо?
— Срещнах се с моя агент от фирмата Реемтсма. Те са надушили нещо.
— Реемтсма не е толкова страшна. Друго е, ако се намесят Гестапо или военните.
— Но в Беломорието Реемтсма командва всичко.
— Седни, Динев, и говори направо! Имаш вид на болно куче.
— Ако позволиш, ще се разхождам. Иначе ще рухна. Вече трийсет часа съм на крак.
Скарлатов за пръв път забеляза в него страх.
— Би ли направил кафе?
Динев се зае веднага. Докато го правеше, не проговориха. Едва когато поднесе димящите чаши, той седна.
— Е, Динев, в тия години винаги си казвахме неприятностите пред димящия олтар на кафето. Аз те слушам.
— Шефе, трябва да бягаш.
— Това го знам и без тебе. Но аз съм капитан на кораб и ще напусна последен.
— Умолявам те…
— За себе си отговарям аз лично! Ти не си ми настойник.
— Шефе, в името на покойния ти баща…
— Я не говори глупости! Загубил си ума и дума и вече викаш духове!
— Времето ни е преброено, шефе.
— Добре. Ще заминеш ти, без мен! Сипи коняк в кафето!
Динев изпълни желанието му и седна.
— Аз ще остана, въпреки че е безсмислено.
— Не! Ти ще заминеш! И не приемам никакви възражения!
Динев беше напълно разстроен.
— Шефе, винаги си постъпвал към мен благородно. Аз няма да мога никога да ти се отплатя.
— И не желая. Направи ли досега нещо по твоя въпрос?
— Какво да направя?!… Оставям в София кантората и апартамента. Те не струват колкото моя живот. Всякога съм знаел, че съм пътник. Затова и не се ожених.
— Не съжаляваш ли?
— Не. Сам човек понася по-добре нещастията.
— Във Франция ли ще се установиш след войната?
— Не знам, шефе. Но ще те чакам и ще дойда при теб, където и да си.
— Къде, на небето ли?
Динев нищо не отговори и дълго мълча. Накрая каза:
— Много велики дела на този свят са рухвали на финала. Сякаш тогава човекът, който трябва да действа, става апатичен, изчерпва се. Така е било и при Наполеон. Изпаднал в странно бездействие след битката на народите край Лайпциг…
— Не знаех, че Наполеон ти е бил идеалът.
— Не. Но кой човек на тая земя не е искал да бъде на негово място? Аз обаче знаех своите възможности и никога не съм ги прехвърлял.
Скарлатов кимна с глава.
— Тогава, Динев, иди да се приготвиш.
Той стана объркан.
— Това ли са ти последните думи, шефе?
— Искам да остана сам — каза Борис.
Динев тихо излезе от стаята. Навън бе нощ. Скарлатов застана на прозореца. Тъмнината беше непрогледна. Той чу познатия шум от двутактовата кола на Динев. Скоро ревът на мотора се изгуби и остана да се носи равномерният тих плисък на вълните. Скарлатов наля в една чаша коняк. Почувства се отпаднал, уморен и без всякаква мисъл в главата. Симфонията на Хайдн със свещите лека-полека завършваше. Предпоследният оркестрант беше духнал своята и изчезнал в мрака. Скарлатов се огледа. Наистина беше останал сам.
Читать дальше