Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Това значи денонощен трафик и при добри атмосферни условия най-малко десет дена! — каза Скарлатов.

— Петнадесет минимум! — възрази Динев. — Графикът бе изработен за 120 камиона.

— Побързайте, господин Скарлатов — каза майорът.

— Имате ли нещо предвид?

— В момента се оформят фронтовете. От едната страна — Солун и околностите. Там са немците. От другата — ние. Командването е дало заповед да бъдем в пълна бойна готовност.

— Ако не е тайна, какъв е планът в случай на конфликт?

— Ние с нашите части ще се постараем да отрежем немците от Халкидическия полуостров, за да не се измъкнат.

— А те?

— При тях е по-сложно. Те имат гарнизони по всички егейски острови. Особено е голям този на Крит. А нямат достатъчно морски и въздушен транспорт. По сведения на военното разузнаване още не са получили заповед за евакуация.

— А тук?

— Нямат достатъчно сили и не искат да ги пръскат. Фактически са обградени отвсякъде. Вероятно в крайния етап ще се помъчат да се измъкнат през Югославия.

— Значи ли това, че ние в момента контролираме Дедеагач и пътя до турската граница?

— Засега. А какво ще стане в близки дни, не знам… Ето защо час по-скоро трябва да започнете, господин Скарлатов!

— Камионите кога ще бъдат на наше разположение?

— Една част още утре.

Туше Динев с няколко думи очерта положението с гражданската власт в Беломорието. Засега все още функционира. Гърците, по негласно споразумение, мируват и изчакват, благодарение на господин Папаниколау. По свои канали е постигнал съгласие от партизаните в околността да не ги нападат. Обяснил им е акцията и няма да пречат. Папаниколау седеше мълчалив, сякаш не участваше в обсъждането. Говореше добре български, както и всички в този край, но явно се отделяше от останалите — слаб, тънък, с побелели, гладко причесани назад коси и живи, изразителни черни очи.

— Господин Папаниколау, имате ли да изкажете свои съображения? — попита Скарлатов.

Папаниколау трепна. Той си мислеше нещо свое.

— Не, господин Скарлатов. Каквото направихме, направихме!… Останалото е в ръцете на Бога…

Откакто беше тук, в Беломорието, Борис непрекъснато се сблъскваше с тази примиреност на хората. Увлечени от урагана на войната, вдигнати от него като прашинки във въздуха, те се бяха оставили на стихията, надявайки се да оцелеят.

Майорът стана. Върху фона на синьото и спокойно като огледало море той изглеждаше до развалините на светилището като изваян.

— Аз тръгвам. Имам важно военно съвещание в танковата бригада. Ще ви изпратя обратно катера.

— Благодаря, господин майор.

Сега Скарлатов се обърна към експертите — проверени и сигурни хора, по думите на Динев. Този, който отсъстваше, бил комунист, но по принцип бил съгласен с акцията. Заговори младият и весел мъж.

— Ние, пловдивчани, господин Скарлатов, сме с Вас. Балите са свалени под навеса на открито. Наехме и хора за товарене. Плащаме им в момента без да работят, за да ги задържим. Господин Динев уреди и специални хранителни дажби. Доколкото можахме, се снабдихме и с товаръчна техника. По наши изчисления за камион ще е необходим половин час за товарене. Аз ще бъда в Кавала, другарят ми в Дедеагач, а третият, дето го няма тук, е в селото, където са главните складове.

— Отлично.

— Имам още един въпрос, господин Скарлатов. Ще Ви трябват ли хора за разтоварване на камионите в турска територия?

— Не, оттатък си знаят работата. Дано организацията им е като вашата!

— Дано, господин Скарлатов.

Другият, по-възрастен експерт не взе участие в разговора, но следеше всяка казана дума.

— И последен въпрос, Динев. Кога можем да започнем?

— Още тази вечер. Поначало целият трафик ще бъде нощен, иначе рискуваме повече. По уговорка с майора камионите ще бъдат със затъмнени фарове. Той така ще разположи своите танкови части, че вечер немците да нямат коридор по шосетата към нас и турската граница.

Съвещанието свърши. Всички си тръгнаха. Техникът набързо се изкъпа. Когато излезе на брега, мина край Борис и каза:

— Морето е топло като мочка. Няма ли да опитате, господин Скарлатов?

Той кимна отрицателно. По странна асоциация си спомни, че това море е свързано с нещастия в неговия живот.

— Няма ли да дойдеш в гостилницата? — попита Динев.

— Вие вървете, аз ще поседя още малко…

Останал сам, Скарлатов съблече сакото и легна на дървената скара. Подпря си главата с ръка, за да гледа морето, простряло се пред взора му чак до неясния, забулен от изпаренията хоризонт… Ето, вече идваше краят. На какво? На войната, на разделението между хората, на ужасите?… И пак, както в древността, някъде на хоризонта ще се появи първото бяло платно на кораб, тръгнало от съседния остров, за да донесе теракотовите съдове с маслинено масло и вино или слитъци мед и жито от Понт Евксински. И хората щяха да го посрещнат на пристанището радостни и щастливи, че вече могат да пътуват, да се свързват помежду си… Скарлатов не се съмняваше, че след войната ще стане точно така. Но ти какво ще правиш?… Каквото всички! Ще се радвам!… И изведнъж разбра, че тук, на брега, е краят на неговата кариера като банкер. Отново в ума му изплува стаичката с дървена маса, стол и легло, етажерки и мечтата през целия му живот — да напише книга върху механизма на обществото, погледнат през призмата на търговията и финансите. Сега, за разлика от друг път, в мечтите му се появиха море, бряг и маслинена горичка, а може би и лозе… Той си спомни едно от писмата на Юлиан Вероотстъпника [275], този император-философ, може би втория в историята след Марк Аврелий. Той описва малкото имение край Босфора, което подарява на свой приятел. Как би желал писмото на Юлиан да е до него и той да притежава това скромно имение, където да прекара остатъка от живота си в малко труд за насъщния и най-вече в работа на дървената маса, а в свободното време да отиде до морето, да се изкъпе или да му се любува. Да наблюдаваш морето от брега е величествено. То те смирява, поставя те на мястото, където си действително. Няма по-добро училище, което да те подготви спокойно и достойно да посрещнеш смъртта, от морето, каза си Борис. Ако ми остане тази възможност, аз ще живея край морето в малка, скромна къщичка сред лозе. Но даже тази скромна мечта той, банкерът Борис Скарлатов, годен да купи цяла крайбрежна ивица и я застрои с огромни хотели, сега не вярваше, че може да я постигне. И какво? Трупа пари цял живот, трупа и…? И както винаги, си отговори честно и правдиво. Накрая — нищо! Идва смъртта. И когато се запита дали се бои от нея, този път си отговори, че не се бои вече. Банкерът Борис Скарлатов разбра, че житейската му комедия, изпълнена с толкова много суета, е свършена. Останалото би било като при дългите, повтарящи се финали от увертюрите на Росини, докато все пак в края настъпва мигът на вечното мълчание. Борис чувстваше, че е така, но както всяко чувство, той не можеше да го изрази точно с думи. Останалото бяха подробности…