Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

На един отдалечен коловоз, някъде към гара „Военна рампа“ до София, се забелязваше странно оживление. Пристигаха леки коли, камиони, мъже и жени с огромни куфари, натоварени като катъри, облечени във всичко, което им е най-скъпо. Лампите на перона не бяха запалени и нещата изглеждаха недействителни, неясни, причудливи. Носеше се и лека есенна мъгла. Първият, когото видяха Динев и Скарлатов, бе Кирил Разбойников. Двете негови познати селски момчета бързо пренасяха багажа му във вагона. Разбойников беше груб и не се церемонеше с никого. Една жена изохка, когато я притисна на стъпалата. Елегантен мъж се изпречи пред него.

— Господине, трябва да се извините.

— Я не се занасяй! — опъна се Разбойников и се напъха заедно с дипломатическото си куфарче.

Динев с два куфара в ръце и Скарлатов влязоха последни от другия вход на вагона. И двамата бяха в спортно облекло. Скарлатов не се разделяше обаче от бастуна със златната глава на орел с тюркоазени очи. Носеше и една пътна чанта. Влакът беше пълен, но изпращачи нямаше. По коридорите не можеха да се разминат от мъже и жени, облечени в скъпи дрехи. Въпреки това имаше нещо много жалко в тази гледка. Разбойников ги зърна от другия край и се провикна:

— Тук, господин Скарлатов… Тук има място…

В тоя момент локомотивът продължително изсвири и влакът потегли. И внезапно във вагона настъпи странна тишина и всеки остана като закован на мястото си. Само габровецът Разбойников продължи да си пробива път с една кошница вътре с кокошка, яйца и коняк и влезе в купето, където се бе настанил Динев. Остави кошницата върху масичката и се обърна към него, но Динев се бе загърнал в якето си и мълчаливо седеше със затворени очи. А малко по-далеч в коридора Скарлатов гледаше през прозореца искрите в тъмната нощ…

По-късно всички се затвориха в купетата си. Но Борис не можеше да заспи. Той стана тихо, мина край спящите, като се мъчеше да не ги докосне, и излезе в коридора. Беше почти празен. Само двама мъже и една жена спяха, седнали върху куфарите си. Той запали пура и тръгна по коридора. В полуосветените купета се виждаха спящите пътници. Други ядяха, а трети тихо разговаряха. В едно от тях Радков, Ризов и Стоянов си бяха навели един към друг главите и си шепнеха като затворници. По-нататък позна разни бивши офицери в цивилни дрехи, депутати, министри… Като калейдоскоп минаваха през погледа му тези лица, сега събрани на едно място, в един влак, бягащи от своята страна, която толкова често и лесно възвеличаваха в разговорите и речите си. Тази Родина, за която с лекота умираха на думи… Динев излезе в коридора и го настигна с разтревожен вид.

— Помислих, че нещо е станало…

— Няма нищо, Динев — каза Скарлатов. — Спи спокойно и ме остави сам.

— Е, шефе, голям късмет извадихме! Това беше последният влак от София.

— Да, последният… — каза сякаш на себе си Борис.

Динев отиде до тоалетната и се прибра в купето.

Един железничар с фенер в ръка тръгна по коридора. Като стигна до Скарлатов, измъкна една смачкана цигара и поиска да я запали от пурата му, но той извади от джоба си златна запалка, щракна и му подаде огън. Железничарят отмина към другия край на вагона. Борис гледаше в нощта, но не можеше да види нищо. Само искрите продължаваха да летят. И изведнъж изпита непреодолимо отвращение, дори почувства в устата си гаден вкус. Господи, какво правя, каза си той. Нима аз ще бъда тоя от Скарлатови, който се отказва сам да избере съдбата си па каквато и да е тя?!… Как може да се оставя на пороя да ме повлече и да потъна в тинята на обстоятелствата?!… Аз ли не искам да видя края на една пропадаща държава, и то край с революция! Толкова отдавна и толкова пъти съм го предричал! Аз трябва да присъствам лично на тази незабравима премиера, защото за добро или зло бях участник в нея, макар и задкулисен…

Скарлатов се извърна и тръгна към железничаря в другия край на вагона. Влакът започна да спира и навлезе в някаква малка гара. Когато Борис мина край своето купе, видя вътре да спят Динев и Разбойников. Отново му се мернаха всички останали чужди и омразни нему лица, още по-отблъскващи в своя заспал вид, с отворени уста или стиснати челюсти… Скарлатов се изправи пред железничаря и гласно изрече:

— И аз пътувам с тия идиоти, аз?!… Скарлатов бяга?! От какво? Защо? Къде?!…

Железничарят не го разбра и се обърка.

— Зле ли Ви е, господине?

В този миг влакът спря.

— Искам да сляза — каза Борис.