Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Тук ще стои само минута — отговори той и влезе в съседното купе.

И наистина след миг локомотивът пронизително изсвири. Влакът бавно запотегля. Скарлатов бързо отвори вратата и слезе на земята с бастуна в ръка. Влакът засили скоростта си и след малко светлината на червения фенер се скри зад близкия завой. Той тръгна край гаричката, почти кантон, и видя през прозореца един сънлив чиновник до телеграфа.

— Кога има обратен влак за София? — попита го Скарлатов.

— Нищо не се знае, господине, има голямо закъснение, страхотна каша е…

Без да мисли повече, Скарлатов пресече железопътната линия, изкачи сипея и се изгуби зад него. Едно самотно куче с подвита опашка стоеше в края на перона и го проследи с очи.

Борис се озова пред едно стърнище. Щракна запалката и погледна часовника си. Беше три и половина след полунощ. Небето светеше, обсипано със звезди, които почваха да бледнеят. Беше топло и цареше плътна тишина. Скоро ще почне да съмва… Все ще стигна до някой път… Скарлатов въздъхна с облекчение и закрачи право през стърнището. Изведнъж се почувства лек и свободен като млад студент, когато избяга от Женева, без да се обади никому, и тръгна пеша пряко през планините за Италия, без път, без цел, като птичка божия… Не забеляза колко вървя, колко време беше минало, отмахнал гнета на разума и страха. Така стъпи на един черен коларски път и като походи по него, чу отдалеч шуртенето на вода. Скоро стигна до една голяма чешма като паметник, с бакърен сахан, закачен за верига и голямо каменно корито под чучура. Благословени тия чешми из цялата българска земя, си каза той, построени от майстори и чорбаджии, от даскали и от попове…

Скарлатов си свали винтягата и я положи на камъка. После запретна ръкавите на ризата и дълго плиска лицето си със студена вода. Накрая отпи няколко глътки, извади от джоба си носна кърпа и старателно се избърса. Почувства се съвсем освежен и седна на дрехата си. Отпусна се безметежен и се заслуша в равномерния шум на струята. Развидели се. Тогава долови далечно виене на мотор, което все повече се усилваше и скоро от завоя в далечината се показа камион. Когато наближи, Борис застана пред чешмата в средата на пътя и махна с ръка. Камионът и без това беше забавил ход, леко отби встрани и спря на десетина крачки. Беше много стар и износен. От каросерията се подаваше малко сено. Шофьорът отвори вратата и скочи на земята. Беше висок, слаб възрастен човек с побелели коси, почти старец, но спретнат. Изглежда е мой набор, помисли Скарлатов и поздрави.

— Добро утро.

— Дал Бог добро — отвърна той и отиде право на чешмата. Пи жадно от шепа, а после се изми.

— Май и автомобила е наша възраст — усмихна се Борис.

— Вярно е — каза шофьорът, като се бършеше с кърпата си, — но още върши работа. За къде си?

— За София.

— И аз. Но първо за Перник през Брезник, а после за София. Ако ти уйдисва?…

— Все ми е едно — каза Скарлатов. — През където искате…

Шофьорът седна зад кормилото и запали мотора. Той забеляза, че Скарлатов леко накуцва и малко се затрудни, докато се качи и се намести, въпреки опората на бастуна.

— От коя война? — попита той и подкара напред. Борис веднага разбра.

— От Балканската, в Солун.

— А мене ме раниха при пробива на Добро поле.

Той се разгърди и показа един белег под дясното рамо.

— Три години бях пленник при англофренците. Домашните ме бяха отписали и панихиди правили…

Но не изпсува след тия думи, както правеха повечето хора, особено от неговия занаят, а се замисли. Приличен човек, каза си Борис, изглежда е от село…

— Не Ви ли е страх в тия смутни времена да отивате в планината?

— Не, господине. Каквото има да ми се случи, ще се случи и в полето…

Отново тая примиреност пред съдбата го учуди. В България повечето от обикновените, прости и добри хора разсъждаваха така, както учеха светлите умове на човечеството, и то без да са прочели нито ред от тях.

Пътят беше стар и изровен. Започнаха да се изкачват из серпентините нагоре. Камионът скърцаше с всичките си части, сякаш ще се разпадне. Моторът виеше, пукаше и кашляше, но все пак упорито, метър по метър се катереше или се спускаше в дерета. Скарлатов видя една стара, изпокъсана туристическа карта пред себе си и я взе.

— Не съм минавал по тия места… — каза той.

— Нагоре-надолу, нагоре-надолу… — отвърна шофьорът. — Само в стара България си почивам по шосетата, даже мога да спя и да карам…

Борис разгърна картата и се загледа. Щяха да пресекат Завалската планина, да минат през Трънското и Брезнишкото землище, през борови и широколистни гори, голи баири и високи зелени поляни, долове и сипеи, рекички и поточета, щяха да посрещнат изгрева и изпратят залеза на слънцето — едно непрекъснато разнообразие за окото като полета на пеперудата от цвят на цвят… По пътя шофьорът му разказа, че бил от Своге, но отдавна живеел в Ючбунар, че къщичката му пострадала от бомбардировките и сега се приютили с трите деца и жена си в една съборетина. Занимавал се с ремонт и търговия на автомобилни части. Идвал от Сърбия. Войската се връщала. Полковете се саморазпускали и докарал до Драгоман сума пешаци-войничета. Едното идвало чак от Битоля — жълто и слабо като вощеница, гладно като въшка. Искали да преминат към партизаните заедно с повечето офицери и таман работата да стане, германците ги обградили, командирът на дивизията ги предал на тях, а после се самоубил на плаца пред всички. Вдигнали ги в плен, четири дена ни вода, ни храна. Случайно намерили обелки от картофи и щели да се избият за тях. Добре че сетне влака им нападнали сръбски и македонски шумкари. Голяма пукотевица станала и по мегафон една партизанка викала: „Братя българи, не бойте се, дръжте се, скоро ще ви освободим…“ И ги освободили. Но войничето духнало право към България — къде с каруца, къде пеша, къде с камион…