Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Господин Скарлатов, имаме малко време. Накратко обстановката е следната: получихме сто нови петтонни камиона „Опел Блиц“ направо от Германия. Обещаваха петстотин, но доставиха само сто.

— Значи ще трябва да се направят повече курсове.

— Това вече е лошо.

— А шофьори?

— Имаме достатъчно както новообучени, така и стари, мобилизирани. С тях е лесно и просто. Ще ги пуснем в нещо като отпуска. Вие ще им платите възнаграждение, нали така?

— Какви са ви отношенията с германците?

— Гледаме се вече с лошо око и се дебнем. Постоянно сме в пълна бойна готовност. Взели сме предохранителни мерки. Корпусът ни е въоръжен с модерно оръжие и техника, но германците са по-силни.

— Кога смятате да дадете камионите?

— При подходящ момент. Военното разузнаване и лично господин Динев ни уведомиха, че немците се готвят всеки момент да се изтеглят на запад.

— А вие?

— Нямаме заповед за изтегляне. Всички смятаме, че трябва да останем тук. Та това са български земи, господин Скарлатов…

— Доколкото схванах, работата зависи изключително от вас.

— Дано, господин Скарлатов. Освен това и цялата граница с Турция е под наш контрол. В подходящия момент пречки с пограничните застави няма да имаме. Дадох заповед на сапьорите за ремонт на дървените мостове над Марица.

— Вие знаете, майоре, че се отнася до едно важно дело — да не оставим материални ценности в ръцете на немците. Това е и патриотичен дълг!…

— Да, господин Скарлатов. След акцията с тютюните ще направим всичко възможно да прехвърлим наличността от военните складове в стара България. Останалото ще запалим, ако започнем военни действия с немците.

Майорът решително му хареса. Отговаряше на въпросите смело и бодро. Не личеше никакъв страх, а даже възбуда от предстоящите събития, чийто повратен смисъл явно разбираше добре. Беше един от образованите и знаещи занаята си офицери. Сега гореше от нетърпение да се счепкат със силен противник. Скарлатов добре познаваше тази възбуда пред решителна битка.

— Тогава аз ще чакам вашия сигнал.

Майорът замълча. Иска още нещо да каже, помисли си Скарлатов.

— Говорете, аз Ви слушам.

— Господин Скарлатов, дисциплината в армията не ме задължава да говоря по въпроса с Вас, но господа генералите ме помолиха и аз приех тази мисия. Става дума за пари.

— Ще бъде точно изпълнена уговорката с господин Неделев.

— Изглежда не са се разбрали докрай. Те настояват двайсет и пет процента от възнаграждението да им се изплати в швейцарски франкове, и то в чужбина.

Ето, мислеше Скарлатов, лешоядите взеха да се събират… Той предварително знаеше, че мечтата на Йосиф да изядат сами баницата е нереална. Трябваше да дават късове от нея на тия, които нито са сели, нито са жънали. Но все пак лъвският пай щеше да остане за тях. А дори нищо да не останеше, поне нямаше да отиде в ръцете на немците!… Скарлатов едва сега започна да си дава сметка в каква сложна обстановка попада. Дали щеше да издържи на напрежението?…

— Отговорете на генералите, че съм съгласен. Същото се касае и до Вас!

— Господин Скарлатов, не се нуждая от валута, а от левове. Имам две деца. Искам да купя хубава къща в Бояна. Дадох вече капарото.

— Тогава, майоре, ще наредя да Ви се изплати остатъкът още днес, независимо че акцията не е завършена.

— Сърдечно благодаря, господин Скарлатов. Парите да се преведат на жена ми. Къщата ще бъде на нейно име. С мене могат да се случат и неприятни неща…

Офицерът се усмихна.

— Така да бъде! — каза Скарлатов.

Двамата се качиха в колата. Майорът караше този път бързо и нервно. Стигнаха в Кавала пред модерна двуетажна вила. Чакаха ги Неделев и Динев. Борис отиде в определената му стая. Взе душ и се преоблече в бял шантунгов костюм и бели ботинки. Почувства се лек и ободрен. После обядваха в трапезарията. Прислужваше им една мълчалива гъркиня на средна възраст заедно с малката си дъщеря. Трапезата бе богато отрупана с плодове и ястия. Неделев явно живееше комфортно и не чувстваше липсата на нищо. Виното бе гъсто и сладко. Докато ядяха, не проговориха нищо по деловите въпроси. Вратите към верандата бяха широко отворени и оттам идваше типичният дъх на солената морска вода. Долу се синееше Егея… Вилата на Неделев бе разположена високо. Кавала представляваше град, построен като амфитеатър със сцена — морето. След като се нахраниха, Скарлатов се оттегли в прохладната стая със спуснати дървени капаци. Спа тежък сън до 6 часа следобед. После отново взе душ. Неделев и Динев го чакаха готови, също в светли костюми. Скарлатов не сложи сако, а остана по риза. Качиха се на колите и потеглиха към развалините на античния град Филипи, недалеч от Кавала. Скоро пристигнаха и слязоха да ги разгледат. Под лъчите на залязващото слънце отломките стърчаха като самотни часовои, все още запазени — бели, мраморни колони с капители. Бурени и изсъхнала трева се стелеха по останките. А там, в дъното, се виждаше красива сграда. Първо отидоха да разгледат нея. Беше единствената в света запазена древногръцка вила, която професорът по археология, а сега регент на България Богдан Филов възстанови. Наистина беше много хубава. Долу, по камънаците, претича едно гущерче, спря се, изплези тънък език и гушката му пулсираше от бързото дишане. После изведнъж се скри.