На 1 юни 1944 година в България се сменя правителството начело с Добри Божилов и се съставя ново правителство под председателството на Иван Багрянов. Но вместо да подготви завой във външната политика на България, за да излезе тя колкото се може по-безболезнено от войната, пак се повтаря историята от края на Първата световна война — България остава на страната на Германия. Безизходица, униние, глад, терор, разруха — ето резултата от втория съдбовен избор на България. Разминаването между народ и управляващи е окончателно. Партизанското антифашистко движение се засилва. Фактически в страната има две власти. Поредната гражданска война е в ход.
На 6 юни 1944 година англоамериканците извършват десант във Франция между Шербург и Хавър. Вторият фронт е създаден.
На 24 август капитулира Румъния, съветските войски застават на северната граница на България.
На 26 август Иван Багрянов съобщава, че България е в положение на неутралитет и правителството нарежда оттеглянето на българските войски от Сърбия. Но те все още остават в Македония и Беломорието.
Същия ден, на 26 август 1944 година, Скарлатов замина за Беломорието, за да оглави акцията по пренасянето на тютюните в неутрална територия. Започна последната битка в неговия живот. По странно хрумване той вместо да тръгне право на юг през Петрич по шосето за Солун, избра един невъзможен маршрут през Родопите. Някаква тъга го бе налегнала и не можа да се пребори с желанието си да посети гробницата на Скарлатови и отдаде последна почит на баща си. Предишния ден в черквата на Софийските гробища направи панихида за майка си Цвета, жена си Яна, Славчо Кюлев, Неда, Спас и син им Никола. Гробовете бяха добре поддържани и всички с паметници — целите в зелена трева и цветя. Двамата с Туше Динев постояха, снели шапки. Дълго гледаха как догарят свещите, забодени в пръстта, и всеки мислеше за това, което безвъзвратно е минало, за хората тук, с които бе протекъл животът им. На другия ден тръгнаха. Туше Динев се бе погрижил за резервен бензин, поставен в три туби в багажника. Колата караше той. На задните седалки натовари хранителни продукти. Ключа на вилата оставиха на градинаря, който щеше да се грижи за всичко тука. А Банката временно пое главният счетоводител. Когато напускаха столицата, Скарлатов накара Динев да спре на височината на Цариградското шосе, слезе от колата и дълго гледа към София, трептяща от лятната мараня. По пътя за Пловдив нямаше почти никакви автомобили. На мостовете стояха военни постове. Те преминаваха сякаш през окупирана страна. После отбиха по планинското шосе. Движеха се бавно и Динев съсредоточено караше по многобройните завои и серпентини на тесния изровен коларски път. Скарлатов гледаше величествените гори отляво и отдясно, спускащи се стръмно от склоновете, а горе на върха се виждаха синкави гранитни скали. Под пътя шумеше потокът, обрасъл с висока папрат, и през нея блясваха като в огледало отразените от вировете слънчеви лъчи. Минаха през дъговидния древен каменен римски мост, а после се ширна поляна с малки дървени къщички и тухленото здание на лесничейството. Край пътя в правилни кубове бяха подредени борови трупи, напечени от слънцето, ухаещи на смола. След лесничейството автомобилът пак заизкачва серпентините. Мощният мотор виеше и когато превали поредната височина, излязоха на голото било. Тук Динев спря. Радиаторът кипеше. Слязоха на тревистия хълм, откъдето вдясно се виждаше бяла черквица, заобиколена с кръстовете на гробовете, а зад нея се издигаше романският купол на красивата гранитна гробница на фамилията Скарлатови. Поляната се спускаше долу, където течеше буйната планинска река с накацали къщички върху двата й бряга. А високо над селото, сред скалите, като рицарски замък се открояваше внушителната старинна сграда на Кале-сарая. Древната резиденция на Скарлатови бе заобиколена с висок дувар, изграден от каменни блокове. След селото долината се разширяваше. Там бяха ливадите, нивите и бахчите в правилни, геометрични фигури, каквито са тия на добре обработваната земя. Вдясно на обширната поляна пасеше стадо говеда, чиито звънци огласяха долината. От отсрещния хълм се спускаше селянин. Той дърпаше за оглавника натоварен с дърва катър. А там далеч, на юг, отново се извисяваха сините върхове на Пирин, огрени от високото слънце, вдигнало се в своя зенит. Тръгнаха към черквата. Беше заключена. Динев искрено се огорчи и въздъхна.
Читать дальше