Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Добър ден, шефе. Радвам се, че пристигна жив и здрав…

Беше Туше Динев, облечен с винтяга, голф и туристически обувки. Сините му очи гледаха отблизо някак разсеяно, сякаш не го виждаше.

— Би ли ми казал какво точно се случи с хората?

— Да, шефе. От чиновниците никой не загина. Всички навреме се изтеглиха към подземията на Съдебната палата.

— А домашните?

— Спас, Неда и син им Никола, Бог да ги прости, шефе.

— Но как?!…

Никола бил мобилизиран. Дали му три дни отпуск. Семейството било на вилата. В деня на бомбардировката слезли с колата от Княжево. Неда искала да направи някои покупки за сина си. Не напуснали Банката с останалите. Неда не искала. Една от първите бомби попаднала в зданието.

— Загина и пазачът. Той също не пожела да побегне.

— Къде са?

— На гробищата. Чаках те, шефе. Не дадох да ги погребат.

— А Фархи?

— Той е жив и здрав. Както знаеш, стои на вилата и не я напуска. Но да вървим, шефе…

— Къде?

— На гробищата. Крайно време е…

Двамата тръгнаха пеша. Разстоянието бе голямо. Сега вече можеха да се видят групи войници и доброволци от противовъздушната отбрана, разкопаващи развалините, откъдето все още измъкваха трупове. Към Лъвов мост само едно куче с подвита опашка стоеше безучастно и не мръдна, когато двамата минаха край него. Студът бе силен. Пукаха се водопроводни тръби. От транспорта нямаше и помен!…

На гробищата цареше същият хаос. Стоваряха мъртъвците с каруци и ги нареждаха в дълга редица. Имаше доста народ, учудващо за запуснатия град. Сякаш тук си бяха дали среща и живите, и мъртвите. Софиянци не изоставиха своите близки. Откриваха ги и ги погребваха по християнски, като им отдаваха последна почит. Останалите заравяха в общи братски гробища. Динев не се впусна да разказва перипетиите на бомбардировката, нито как са изровили от развалините на Банката труповете. Но се бе погрижил и лично ръководел изравянето им. Идентифицирането не е било проблем. Намерил даже ковчези, така дефицитни в София. Трупа на пазача дал на семейството му. Двамата с Динев отминаха тълпата, струпала се да познае пострадалите между наредените мъртъвци. Пред черквата имаше много ковчези. Хората сами — по двама, по трима — вдигаха близките си и отиваха нанякъде… Един свещеник обслужваше всички. Беше претрупан от работа. Динев плати на хамали голяма сума, за да вдигнат трите ковчега. Предварително бе намерил място до гробовете на Цвета Скарлатова, Яна Скарлатова, както и на Славчо Кюлев. Ето, мислеше си Борис, мъртъвците се събират… Неда ще бъде близко до Яна и ще има много да й разказва… Динев изчезна някъде. Хамалите станаха нетърпеливи. Чакат и губят пари. Скарлатов им даде по една банкнота. Те се успокоиха. Динев се върна след половин час с възрастния уморен и объркан поп.

— Искам да ги видя — каза Борис.

— Не те съветвам, шефе…

Въпреки студа свещеникът си бършеше изпотеното чело и без никой да го заговори, каза:

— От сутринта не съм седнал… Никога не съм и мислил, че ще извърша толкова много погребения наведнъж… Стигат ми за цял живот!… Да почваме, чакат ме…

— Прочетете само Господната молитва — каза Борис.

Свещеникът се смути и тъкмо да възрази, срещна суровия поглед на Скарлатов и напевно замънка: „Отче наш, иже еси на небесех…“

Когато хамалите вдигнаха първия ковчег, попът вече бе отишъл да чете заупокой на друго място. Ямите в премръзналата земя бяха плитки и по-къси от ковчезите. Наложи се да чакат, докато ги разширят. Накрая ги спуснаха с въжетата. Скарлатов и Динев хвърлиха буца пръст върху всеки от трите ковчега. Хамалите грабнаха лопатите и набързо ги затрупаха. Нямаше повече какво да правят. Взеха ортомите и лопатите на рамо и се отдалечиха. Пред трите пресни гроба останаха Скарлатов и Динев. Последният се прекръсти и каза:

— Бог да прости Неда, Спас и син им Никола…

Гласът му трепереше. Скарлатов сухо забеляза:

— Съвземи се, Динев…

— Това и правя от три дни…

— Поучително е да ходиш на гробищата. Тук разбираш почти всичко, което ти е нужно, за да имаш кураж да живееш по-нататък.

— Не съм съгласен с тебе, шефе.

— Защо?

— Това не е обикновена смърт. Тука тегне прокоба.

— Какво искаш да кажеш?

— Банката, шефе, Банката взе поредните жертви!… Може би идва нашият ред?…

— Е, какво от това?… Всички сме смъртни, само че някои забравят.

След това Динев му разказа подробности. Собственият му апартамент останал незасегнат. Кантората също. За банковия архив не трябва да се безпокои. Всички важни документи са дублирани. Картотеката на Динев със сведенията, събирани в продължение на години като полицай и частно лице, е запазена и евакуирана на сигурно място. Наложи се двамата да ходят дълго и чак някъде в „Овча купел“, в един двор, стоеше колата на Динев. Качиха се и отидоха във вилата. Фархи мълчаливо му стисна ръката. Беше много развълнуван. От прислугата бе останал само старият градинар. Динев се зае с домакинството. Свари топъл чай, сервира го заедно с коняк и тримата седнаха на масата. Фархи не беше никак добре. Държеше се за сърцето и пи съвсем малко чай.