Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

И така, както някога след разгрома на бунтове и въстания населението бягаше от турците, сега хората търсеха спасение, без да знаят къде, като разчитаха само на останалите обикновени сънародници. И българският народ намери отново сили да посрещне по села и градове, незасегнати от бомбардировките, своите братя, да ги настани и нахрани, да ги облече и стопли в тази сурова зима. Благодарение на този патриотичен акт жертвите от бомбардировките и евакуацията се ограничиха и не избухнаха епидемии. Така властта, за кой ли път, показа ясно, че е неспособна да осигури живота на поданиците си в истинския физически смисъл на тая дума. Особено покъртителна гледка, по думите на полковника, били болните от Александровската болница, които влачейки се с патерици или носени от своите болни другари, се движели към гарата, падали и ставали в снега, охкали и плачели, зовейки за помощ.

— Две войни съм изкарал, Скарлатов, но такова безобразие никога и не съм помислял, че ще видя!…

Борис мълчеше. Той наблюдаваше подобни гледки още от границата, когато влезе в България. Там не го чакаше Туше Динев. А това бе лоша поличба. И тогава го обхвана палеща тревога. Какво е станало с близките, с Банката, с чиновниците?… И тревогата постепенно се усилваше. Първите бежанци вече се виждаха по гарите, където им раздаваха по чаша чай. Малките, препълнени чакални не можеха да ги поберат и те лежаха върху циментовите плочи на пероните, където имаше навес, а където нямаше — направо на снега — изтощени, смазани, уплашени, обезверени във всичко на тоя свят. Влакът едва се движеше и в Пловдив стигнаха след десет часа път. Там го очакваше телеграма от Туше Динев. Останал жив и толкоз. Началникът на гарата каза, че ще се погрижи за багажа, тъй като влаковете към София все още не вървели. По железниците царял пълен хаос. Пловдив не беше бомбардиран. Отиде във военното комендантство. Оттам му казаха, че телефонната и телеграфна гражданска мрежа не работи. За щастие там срещна запасния полковник и седна в колата. По пътя офицерът му разказа всичко за дневната и особено за нощната бомбардировка, когато целият град горял. Картината, която се разкри пред Скарлатов, бе наистина апокалиптична. Ето докъде се стига с хвалби и мания за непогрешимост, ето докъде води неконтролираната власт!… Една бомбардировка и истината, голата истина, блесна, а тя бе ужасяваща. И той, както останалият български народ, си повтаряше едно и също — мръсни некадърници!… Това бедствие имаше за последица не само скъсването на всякаква връзка между нация и управляващи, но се прибави и едно отвращение към властта, нещо, което изправяше цялата страна пред крах. Къде са нашите водачи?! — бе възкликнал някога почтеният доктор Сарафов. Къде са тия, дето са се нагърбили да ръководят Отечеството и съдбините му?! — питаше се всеки. От психологическа гледна точка това, което по-късно стана на Девети септември, не бе Началото, а финалът на един дълъг процес на разминаване между народ и държава. Отиде си държавата. Остана народът. Защото народът видя пропастта и се спря на ръба в последния миг, като остави тия, които го водеха, сами да скочат в бездната.

Колата спря край Борисовата градина, далеч преди Орлов мост.

— Скарлатов, повече не можем да продължим. Нашият път е към казармата. Ако искаш, ела с нас, а там ще видим…

Борис благодари и даде на войника една банкнота от хиляда лева.

— Нали нямаш нищо против? — обърна се той към полковника.

Последният махна с ръка. Чак тогава войникът взе парите.

Борис слезе на заледеното шосе. Ботинките му, с тънки подметки, се подхлъзнаха. Вдигна яката на балтона и тръгна към Орлов мост. Това, което видя, не искаше после да си спомня… Тези гледки станаха съществена част от кошмарите му в сънищата. София представляваше един изоставен град като развалините на Вавилон и единственият признак на живот бяха пламъците и димът. Тук-таме се мяркаха хора от противовъздушната отбрана с каски на главата, подобно някакви привидения, и изчезваха. Никой не го спря, никой не го заговори. Така, заобикаляйки развалините, той стигна до Банката. Гордото, красиво здание, синкаво-бяло, липсваше. Стърчеше само една стена и от втория етаж висеше наполовина роялът. Тухли, вар, бетон, горящи и пушещи дървени части… Всичко това се стори на Скарлатов като потвърждение за преходността на човешката суета. В часа на истината от нея оставаха парцали и боклуци. Външната филигранна ограда бе изкъртена заедно с желязната порта. Скарлатов се наведе и взе от прахта емайлираната емблема на Търговската банка. А после се покачи върху купчина тухли. Всичко бе рухнало. Изглежда бомбата бе ударила косо зданието. Банковото подземие стоеше здраво. Там взривът не бе проникнал. И странно, в този миг Скарлатов изпита някаква радост, че Банката вече я няма. Трябваше му време, за да осмисли, че съзнанието му не е съвсем в ред и всеки момент може да премине в истерия. Какво значение има зданието, мислеше си той. Добре би било, ако с неговото срутване изчезнеше и Банката. Но това не е така. Банката остава, въпреки че сградата липсва. Та не е ли и тя като човека — тялото изгнива, остава духът… Той трепна, когато чу зад себе си глас: