Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Жалко… — каза той.

— Защо, да не си решил да ставаш православен?

— Не, шефе. Не съм от тия, дето бързо си менят и вярата, и чувствата… Но съм запазил оттука много хубав спомен… Дано е още жив… Благословен човек!…

— Кой?

— Клисарят. Когато за пръв път отидох в Скарлатово, спрях тука, както сега… Черквата беше отворена и влязох от любопитство. Той я почистваше. Беше един дребен, възрастен селянин, много спретнат. Аз мълчах и я оглеждах. Тогава той спря да шета и ме попита: „Ти брат во Христе ли си?“ Имаше толкова доброта и приветливост в израза… в гласа му, че почувствах как топлина обля сърцето ми…

— И какво му отговори?

— Да, казах аз.

Скарлатов отново се учуди, за кой ли път, на полицая Динев и човека Динев… А ти как би отговорил на клисаря? — попита се той. — Не зная. По-скоро не бих посмял да кажа така… Скарлатов не беше нито религиозен, нито войнстващ атеист. Винаги твърдеше, че вярва, като Ботев, в Разума. Но именно заради него не можеше да се примири, че заедно с тялото изчезва и Духът. Той упорито си доказваше, че така или иначе Духът не може да изчезне. Оставя някакви следи в съзнанието на хората и може би по тоя начин продължава да живее?… А непотребното от него се стопява. Иначе и не би могло да има човешка история, традиция, памет, или както искаш да го наречеш!… По този начин великите религиозни гении оставяха на човечеството своите дълбоки следи. Но същото е и с историческите лица — и със злодеите, и с човекомразците. Значи, че човекът си е отишъл, останал е Духът!… Даже най-нищожното създание на земята оставяше някаква, макар и едва забележима следа, която се вливаше в тази на другите хора и се превръщаше в пълноводна река, и всичко това представляваше общото съзнание на човечеството. Затова и той, Скарлатов, отдаваше почит на своите близки. Макар и в тесен човешки кръг, и те бяха оставили своето „аз“, за да го помнят и предават по-нататък живите. Но дали е така?…

Двамата дълго стояха мълчаливи пред желязната врата на гробницата.

— Няма ли да слезем в селото? — попита Динев.

— Ако съдбата е решила, все някога ще отидем и там… А сега да тръгваме!

Двамата се качиха в колата и потеглиха обратно по коларския път. Моторът не бе охладен, но вече се спускаха. Така те пресякоха раздела между Рила и Пирин и излязоха на сравнително поддържаното шосе за юг.

Късно вечерта пристигнаха в Солун, окупиран от германците. Скарлатов не се чувстваше тук добре. Знаеше, че сега вече е на вражеска територия. Прекара една безсънна нощ в хотела. Динев продължи пътя си към Кавала. Върна се на другия ден уморен. Предаде на Скарлатов, че Неделев го чака там. Борис много искаше да разгледа Атонските манастири, но нямаше време. Преди разсъмване вече се носеха по шосето. Динев изведнъж спря колата.

— Какво има? — попита Скарлатов.

— Шефе. След половин час ще трябва да се срещнеш с един офицер от нашата армия. Ще се качиш в неговата кола. Тя е военна и не буди подозрение. Аз ще продължа сам.

— Има ли опасност?

— Да, шефе. Надлъгването или по-точно битката между нашето и немското разузнаване вече има своята история и от ден на ден взима големи размери.

— Дотам ли стигнахте?

— Германците са ни сложили под лупа. Полковникът е командир на моторизирана бригада и е главното лице в играта. Обработен е както той, така и висшите му началници — двама генерали от военното министерство. С тях се зае Неделев. Но военните държат на лична среща с теб. Имат доверие само на теб, шефе.

— За пари ли става въпрос?

— Не знам. Неделев според мен е дал достатъчно. Остатъка ще получат след акцията.

По шосето се зададе немски мотоциклет — тип „Ромел“. Караше го германец в зелена мушама, каска и очила. В коша седеше друг немски войник пред монтирана картечница М. Г. Те рязко завиха точно пред колата на Скарлатов.

— Документи?

Динев подаде своето и на Скарлатов разрешение от германския щаб в Солун. Войникът разкопча мушамата.

Беше топло. На гърдите му висеше знакът на военната полиция. Дълго разглежда двата документа. После ги върна на Динев. Качиха се в мотоциклета и пак така потеглиха. Малко след тях продължиха пътя си и те. Половин час по-късно наближиха песъчлив хълм без никаква растителност, който шосето заобикаляше. Оттам изскочи военна щабна кола и като ги задмина, спря. Динев също. Скарлатов се премести във военния автомобил. На волана седеше млад майор в бойна униформа на танкист. Той обърна колата и сви по един страничен път. Скоро навлязоха в някакво дере. Чак тук майорът спря.