Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

По-нататък работата се разви така. В момента управляваше Народнолибералната партия. Но фактически Министерският съвет представляваше една военна хунта от министри-генерали, които не се съобразяваха с Народното събрание, а бяха пряко ръководени от Двореца. И въпреки че Скарлатов бе един от лидерите на Народнолибералната партия, той и останалите цивилни нямаха никакво влияние върху управлението на страната. Нещата се решаваха от генералите и Княза на четири очи. Това беше пречка за банкера, защото той не можеше да използва механизма на собствената партия, която формално бе на власт. Ако се откажеше от нея и преминеше в опозиция, нямаше да погледне никой с добро око на него и щяха да го смятат за въжеиграч. Политическото му реноме щеше силно да пострада. Той не можеше да използва и партийната преса начело с Димитър Петков. Оставаше да действа все пак чрез опозицията. Но тук трябваше да пипа крайно внимателно, за да не се открие неговата намеса. Беше улеснен от факта, че никога не скъсваше с политическите си противници. Поддържаше винаги връзка с тях. Това бе негова стара тактика. Доста депутати и журналисти от опозицията бяха длъжници на Банката. Притежаваше добър пакет от техни ипотеки. Можеше при нужда с един удар да ги разори и те добре знаеха това. Той внимателно прегледа списъка на опозицията и се спря на лицата, които щеше да използва в кампанията. За ръководител избра младия и способен, но съвършено безскрупулен журналист Бижев. Държеше го в ръцете си и финансово. За пари бе готов на всичко. А когато му обеща, че ако акцията успее, ще му уреди кореспондентско място в Европа, Бижев бе всецяло негов.

Двамата се срещнаха в полунощ в пълна тайна. Скарлатов му разкри подробно плана. Изтъкна му личната полза, която ще има, но не пропусна да подчертае, че кампанията не ще бъде в противоречие с линията на неговия опозиционен вестник, а напротив. Щеше да му предаде особена тежест. А и той, Бижев, щеше да се превърне в глашатай на истината. Така описаният план бе мечтата на всеки журналист, защото само истината, изречена смело и направо, може да даде една желана известност и престиж на журналиста. Щом минаха вече на точните и документирани факти, Бижев изпадна във възторг и нямаше търпение да започне акцията. Но Скарлатов не бързаше, той опипваше работите отдалеч. Даде му доклада на Кауфман, обработен лично от него. Бижев седна и в два дни превърна почти научния трактат в остър, обвинителен документ срещу правителството. С примера на Гърция и краткия разбор на България той показваше какви бъднини готви проектираният заем.

Статията направи страхотно впечатление. Но никой не очакваше, че това е само началото. Скоро последваха серия нападателни, почти хулигански статии. Кампанията поде цялата опозиционна преса. Вестниците, близки на Правителството, отговориха. И понеже нямаха аргументи да защитят Правителството и Княза, те се нахвърлиха с лични обиди и заплахи. Не остана назад и чуждият печат. Банкерът започна редовно да чете немската и австрийската преса. Езикът на техните журналисти бе също груб и директен. Французите отговориха не по-малко злъчно. Последва официалният протест на тайния съветник при Външното министерство барон доктор Фридрих Розен. Зад него стоеше канцлерът фон Бюллов. Те не питаха, а направо обвиняваха България, че е пренебрегнала Германия чрез новия заем и доставки. Правителството и Князът се объркаха. Те мислеха, че досега са действували в пълна тайна. Тревога обхвана и французите. Това бе първият етап на акцията. Във втория етап умело ръководената критика се насочи не само срещу проектодоговора за нов заем, но преди всичко върху готвения пълен контрол над България. Всъщност това бе ахилесовата пета на договора. Този пункт засягаше националните интереси на страната. Ударите се насочиха върху Бускѐ като главен инициатор на това предстоящо финансово родство. Обадиха се и англичаните. Опозиционната преса надмина по разюзданост всичко досега. И цялата игра не струваше нито стотинка на банкера. Плащаше Кауфман, но чрез Скарлатов. Това придаде особена тежест на банкера. Когато се касаеше за чужди пари, той умееше да ги харчи артистично. После започна обработката на депутатите. Първите гласове на протест в Парламента се обадиха. Но старият банкер бе реалист. Той не се увлече. Даваше си ясна сметка, че не е главният играч. Други бяха гросмайсторите. Той бе само една пионка. Бе се намесил не защото искаше, а защото го бяха принудили. И в цялата тая гигантска партия той провеждаше своите обмислени два-три хода, с цел да запази Банката. Тази малка игра бе игра на живот и смърт за него. Другите му работи отидоха на заден план. Той не се зарадва и на добрата печалба, която му подхвърлиха немците от две солидни сделки. Този път се отнасяше до собствената му кожа. Скарлатов отлично знаеше, че зависеше преди всичко от големите, и внимателно следеше ходовете им. Старият банкер не се издаде, че е в центъра на тая конфронтация. Никъде не застана начело. Не остави никакви следи. Не даваше никога пари на ръка, а само чрез трети и четвърти лица. Липсваха каквито и да е документи за тая му дейност. Нито писмо, нито малка бележка! В азиатската коварност и предпазливост западните банкери не можеха да се мерят с него. Отначало Скарлатов стоеше в сянка. Никой не му обръщаше внимание. Даже Бускѐ престана да се занимава с него. На французите в момента никак не им бе до откриване на нова банка. Мина известно време, в което банкерът само чакаше. И той дочака!…