Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Какво ли ще заваря и аз дома? — мислеше си българинът. — Макар Котел да не е из равното и да го пазят дервентджии, не ще е минал без зулум. Пък и да е целеничка къщата, как ще се живее в Котел, щом тате вече не е там? Харно, той поне се отърва от чорбаджийски клевети, от лихви и страхове, а нас, челядта, кому остави?“.

Отървал се бил старият! Засмя се кисело на себе си: хубаво отърване… Нещо се сети, бръкна в мешинената торба, изкара кесия за книжа.

Писмото… Четири месеца беше пътувало от Карнобат до Мачин, минавало от ръка на ръка, докато дойде у Владислав. Пак му се дощя да го препрочете. Зачетеше ли бащините си писма, струваше му се, че до него седи старият — кротък такъв, сладкодумен. Каквото и да разказваше за себе си, като че говореше не за своя мъка и своя беда, ами все едно че се гледаше отстрани. И не само страшното виждаше в патилата на този, когото гледа, ами и смешното.

Бащата на Владислав, поп Стойко, бе оставил Котел преди година-две, докато син му служеше в Мачин. Уж да се отърве от беди, а на по-големи бе налетял, види се. В Карнобатско вилнеели няколко аяни и еничарски аги, че и един от Гираевци, преселените в Румелия кримски ханове. Тъкмо този Гирай бе подгонил поп Стойко и за него се говореше в писмото.

Султанът — пишеше там — хвърлил око на някоя българка, ама не могъл да я вземе за втора жена, че първата не му давала. Така я държал, а тя не смеела да се омъжи, да го не разгневи. Нейсе, престрашила се по едно време и поп Стойко я венчал — хабер си нямал каква е работата. Но султанът узнал и тръгнал да търси попа.

Владислав разгърна ситно изписания лист, зачете напосоки:

„… И аз тогаз се убоях и прийдох в голямо съмнение. След това пойдох на едно село, що се нарича Костен, само там има църква у целия Карнобатски кадилък, да служа литургия в деня на светите апостоли Петър и Павел. Прийде някакъв човек на име Милош, та ме позова за някаква бърза работа, и аз след обяда тръгнах. И вървяхме с тогова Милош по пътя си. Гледаме: на едно място, на малко от пътя, мъже и жени жънат нива и двоица турци стоят при тях. На коне. Като минавахме по пътя, позоваха ни да пойдем при тях. Като приближихме, рече Милош: «Султанът е.» И аз се затекох да му целуна скута. А той ме попита: «Ти ли си на тия села поп?» И аз отговорих: «Аз съм ваш роб.» А той ми рече: «Ти ли венча Кованджиевата дъщеря в Карнобат?» Отговорих: «Аз съм човек чужденец, наскоро прийдох и не зная коя е Кованджиевата дъщеря.» А той тозчас вдигна пушката и ме удари два пъти с тепеджика по плещите, после извади пищов на мене, а аз, като бях близко до него, хванах му пищова. А той повика на своя човек: «Дай скоро въже да обеся тогова пезевенка!» И той отиде и взе от моя кон юлара, що беше два ката, и хвърли го на шията ми. И имаше там една върба дърво и тозчас възлезе той на върбата и потегли ме с юлара, ала ръцете ми, като не бяха свързани, държа юлара и теглех го надолу, и молех се на султана да ме пощади, а той седеше на коня си, викна на Милош с голям гняв и рече: «Прийди и вдигни тогова пезевенка бе!» И Милош начена да се моли заради мене, ала като го удари с пушечния тепеджик по лицето, разкъса му челюстта. Тогава султанът се обърна към върбата, вдигна пушката си на своя човек и викна му: «Защо не теглиш въжето бе? Сега те свалям от върбата!» Той теглеше нагоре, а аз теглех надолу. И като вдигна султанът очите си нагоре, Милош, другарят ми, побягна и нямаше кой да ме вдигне. Тогава султанът рече на своя човек: «Слезни долу, да пойдеш на село и там да го обесим. Да го видят всите човеци!» И дадоха ми в ръцете юздата на коня да го водя, а оня ме повлече с въжето на шията ми, а султанът идеше след мене и псуваше ме и ми думаше: «Кога тебе не убия, ами кого да убия бе? Да венчееш моята жена с гяурина!» А аз мълчах, защото се бях отчаял от живота. Ала като ме водеше из полето, беше трева и бурен до колени и не можех да ходя. Колко пъти падах, а той теглеше въжето. За малко щеше да ме придуши. И султанът, като идеше след мен и псуваше ме, запъна пищова отзаде ми, ала не хвана огън. После пак запъна и хвана огън, ала или не ме сполучи, или не хвърли на мене, защото беше пиян. И като излезе на пътя, рече на своя човек: «Стой!» И ние застанахме. Тогава запъна на мене пушката си отблизо.

И рече ми: «Гяур, скоро влизай сега в нашата вяра, иначе, ето, този час ще си отидеш от тоя свят!» И аз какво да сторя? От смъртен страх ми изсъхнаха устата и не можех да продумам. Само това му рекох: «Ефенди, вяра с пушка бива ли? Ама щял си бил да убиеш едного попа — от света похвала ли ще приемеш?» И той немного държа пушката насреща ми и мислеше. После рече: «Разделяш ли оная невеста от мъжа ѝ?» И аз отговорих: «Наистина, щом ида в Карнобат, разделям ги.» «Закълни се!» — рече той, и аз що да сторя? От смъртен страх заклех се и рекох: «Вааллахи, биллахи, разделям ги!» Тогава ми помогна и неговият човек и рече: «Ефенди, що трябва да ги разделя? Той да ги афореса, тя сама ще побегне от мъжа си.» Тогава султанът рече на своя човек: «Щом е така, отпусни го да си пойде по пътя.» И аз, като възседнах, оттам за един четвърт час пойдох на село Сеймен, дето е оттамо на два часа, и тамо наскоро изпих четири чаши люта ракия. И като седнах, тогава ме съвзе страх и наченах да треперя като от тресавица. И до един час довтаса там и Милош и като ме видя, подиви се и падна в ужас. И хвана се за раненото си лице и рече: «Ох, отче мой, че жив ли си? Аз — рече — като побягнах много, гледах отдалече върбата дали висиш обесен и нямаше те. Ала като пукна пушката, рекох: отиде си от този свят сиромах поп Стойко!…»