Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Чак тогава, тръгне ли човек за дома, най-много иска от орисията си да завари колибата читава и нивите избуяли, да намери жената все тъй млада и захватна, ако да са минали пет или петнайсет години, а самият той вече да е посивял, децата си да види живи, всичките там три или осем, и отрасли вече, та да помагат. И какво още не…

Безброй мъже, брадясали и прашасали, повечето с продрани дрехи и продънени цървули, мръсни, недохранени, ранени и осакатени, се повлякоха през тази пролет от север към Дунава и сетне през Дунава — отсам. Поне половината от султановата войска не дочака мира, за да се източи обратно, а по един-двама на десет от мъжете, що бяха потеглили в поход, съвсем не се върнаха. Избиха ги. И все пак това, което остана от войската, приличаше на безброен, плъпнал на слънцето мравуняк. Много хора, много съдби.

Кажи-речи, между първите, що поеха назад, бяха войниците на онзи паша, когото сераскерът остави в Мачин с голяма сила. Голямата сила две години беше се излежавала в калето, крала кокошки и закачала булки, докато не заприлича на кърджалийска дружина, само че по-многолюдна. И русите можеха с един замах да вземат Мачин, ако не беше избързал мирът. Сега пашата яздеше на два часа път пред писаната си войска, защото го беше страх да се измеси с нея. От време на време нощем зад гърба му светваха пожари и той се досещаше, че пали не друг, а неговите войници, но се правеше на сляп.

Пуста и безрадостна се ширеше Подунавската равнина, сякаш без жива душа. Вдън земя се бяха сврели хората, докато се отлее султановият поход. А как ли щеше да изглежда Подунавето, след като се изтечеше целият аскер?

На края на пашовата свита, в плитка каруца, седеше средна пора човек. Якият впряг като нищо следваше конниците. Каруцарят (някакъв делиормански турчин) стоеше прав и с чудна ловкост се удържаше така, макар каруцата да играеше лудо по буците и трапчинките на друма. Сушата вече бе успяла да прегори плитката пролетна киша, та пътищата бяха неравни.

„Хубаво заварваме Румелия — мислеше си пътникът. — И в Анадола комай вече е по-берекетлия земята!“

— Докъде стигнахме, ага? — обърна се той към каруцаря, нищо че онзи не беше никакъв ага.

— Къде Шумен сме вече… чорбаджи.

Колкото и див да беше делиорманецът, спретнатият човек с умното лице му вдъхваше неволна почит.

— Откъм Шумен ако отбия, за пет часа съм дома.

— Че защо не отбиеш, чорбаджи?

— С пашата трябва да ида до София. Там ще ме отпусне. Първо да си взема платата, че тогаз. Зер, четири години стана, как служа.

— Какъв си му ти на пашата?

— Водя му сметките.

— Глей, глей! Учен човек си бил. Мигар и турско умееш, а? Виждам, гяурин си. Грък, а?

— Българин съм. Котленец. Ама умея и гръцко. И турско умея.

Замълчаха, като че ли траповете и бабунките по пътя, подрипването на каруцата скъсаха думата им.

— А ти къдешен си, ага? — попита след време българинът.

— От Козлуджа, минахте оттам. Голямо село е нашето, богато. Не гледай, че съм с кърпено дъно.

— Към коя каза пада туй, Козлуджа? Варненският или шуменският аян ви оправят?

— Бог знае, речи го: самият дявол! Чуй какво, чорбаджи, и ние вече се оплетохме. Днес един, утре други, вдругиден още два-трима. И всеки граби, коли, щом не дадеш. А за нас, простия народ — все то е дали султан, дали аян, или направо разбойник. Затуй, знаеш, някои наши селяни де, и те поеха с разни главатари. За какво да седят дома, чифчилъкът не върви в такова време. Защо да се не пооблажат хората? Само нас ли ще ни грабят, а?

Писарят не отговори.

„Грабете — мислеше си той горчиво. — Грабете, не награбихте се, не наклахте се! Карайте си зулума, пък ние ще заравяме деца под пожарищата, ще гледаме как влачите жените ни! Няма отърваване за нас, няма край теглото наше!“

Бяха влезли в някакво село. Из тревясалите дворове се мяркаха старци и тук-таме някоя коза; с подвита опашка прибягваха мършави псета. Делиорманецът разпрегна при чешмата, а пашовият писар скочи с изтръпнали нозе, поразстъпи се и се изтегна на скамейката пред нечия порта.

Забеляза, че селото е съвсем запуснато, като отписано. Върху много покриви керемидите или плочите бяха разбутани (знаеше, че обирниците ровят и под керемидите, нерядко човек там крие парите си), но никой не бе ги наредил отново. Други къщи зееха с отпънати порти, и през портите се провиждаше бурен около герани и пред плевни. На един прозорец с избито черчеве бе цъфнало мушкато; ярката му червенина крещеше чуждо и дори грозно всред пустоша.