Константин Балмонт: Из Летопис на Света

Там, над нея, там самотна
странна светлина мъжди,
сякаш мъка по живота,
онзи — пълния с беди.
Там, под светлина прощална
и край приказния път,
недоволни и печални
бледи сенки се тълпят —
сенки на онези, дето
със молитви и със мъст
се стремяха към небето,
а лежат в студена пръст,
разбунтувани навеки
от сковаващия хлад,
и изчезнали полека
в другия, отвъден свят.

Лес, потънал в сън.
Сякаш в гроб вторачен,
някъде навън
стене бухал мрачен.

Алена луна.
Смърчове стаени.
Гробна тишина.
Само бухал стене.

Спи лесът превит.
А сънят му — чуден.
Някой е убит
тук, в леса безлюден.

Преди хиляди лета,
под звездите умълчани
брата срещнал брат 1 1 Намек за библейското предание, според което Каин убил брат си Авел. — Бел.прев. в нощта —
сам на горската поляна.

Брата срещнал брат в нощта,
смътно потреперал мракът.
И на райската врата
дълго-дълго ангел плакал.

И хиляди ангели, гении на светлината,
скърбели в небето над сънните тихи поля,
от бога те отговор чакали, а в небесата
звездите най-ясни се скрили зад гъста мъгла.

Но господ не казал защо позволил престъпление,
в пространството падали хиляди нощни звезди,
разбрали, на тях че е съдено за изкупление
да дишат и тръпнат над черните хорски беди.

Погребален — въртят — хоровод 2 2 Вид руска народна хорова игра. — Бел.прев.
милионите сенки отново.
И изчезват народ след народ
в светлината на блатни огньове.

Не разбират безумците днес,
че кръгът е затворен отдавна,
че измамна и призрачна вест
е миражът в пустинята равна —

че освен лудостта и страстта
има друго, най-висше блаженство
първозданната красота
и вселенското съвършенство.

Прелестта да проникнеш с любов
в същността на света не разбират
и не чуват неспирния зов
и възторга велик на всемира.

Стъпкахме цветята като летен зной,
щастието има пътища безброй.

Светеха ни ярко слънце и луна,
но ги няма вече — мрак и тишина.

Стъпкахме цветята и ги няма днес,
в облачните бездни — ни звезда, ни вест.

Пътища различни водят към смъртта,
щастие желахме, срещнахме скръбта.

Спи лесът стаен.
Стихнали дървета.
Някой е ранен
тази нощ в сърцето.

В мрака към вълна
се стреми вълната.
Сянка на жена
стене в тишината.

Спи лесът стаен,
стон нощта изпълва.
Във вира студен
сянката потъва.

Русалка събуди се тя.
Със злачни очи се огледа.
На дъното, право в калта
погреба си рожбата бледа.

Детето се мята в тъма,
бълнува за слънце свободно.
Русалката волно се смя
във своето царство подводно

Годините щом отлетят,
русалката ще побелее.
И хора пред нея ще спрат,
щом водната шир намалее.

И хора пред нея ще спрат —
застинало в хлад изваяние.
Пред чудото те ще мълчат —
молитвите искат мълчание.

В последния ден ще мълчим,
когато със шепот прощален
с мадоната ще се простим,
дочули пак марш погребален

Що за тътен там кънти?
Спи светът — ми каза ти.
Спят вековни дървеса
сред безмълвни чудеса —
с духове и със мечти
като в приказка лети.
Тътенът гърми над нас.
Чувам на камбана глас!
„Чуй! Стани!“ — зове в нощта
на земята съвестта.
И камбаната ехти,
на сърцето тя мъсти
за греховната мечта
по невярна Красота.

Вие сте умрели, мъртви — и това е безусловно,
в пустота и скръб жестока извървяхте своя път.
Но, упорствайки, подхвърляте зарчета съдбовни,
други сте, но неотменни, сроковете ви гнетят.

Всичко отлетя и свърши, недостойно и достойно,
отредени са ви вече гниенето, тленността.
Ако досега се мъчехте, мъките ще станат двойни,
вие — само прах от смачкана и убита Красота.