Константин Балмонт - Из „Трилистник“

В градината ми греят рози бели,
до белите червени — тъй прекрасни,
а в моята душа — мечти несмели,
стеснителни, но страстни.

В живота те видях веднъж, любима,
веднъж мечта с мечтата тук се срещат,
гори в душата ми любов непобедима,
несвършваща, гореща.

Лицето ти пак виждам — побледняло,
косите ти — като вълна запалена,
очите ти с надежда потъмняла
и устните ти алени.

Веднъж, веднъж познах при теб, любима,
какво е щастие, от любовта забрава —
о, сянко моя, безтелесна си, но зрима.
Любов не се предава.

Омайна любовта е — гроздове узрели,
в душата ми звучат молитви страстни,
в градината ми греят рози бели,
до белите червени — тъй прекрасни.

Слънцето залязва. Пак съм сам. И сам.
Слънцето напуска земния ни храм.
Светлина последна по върха личи —
сетният му поглед, сетните лъчи.

Въздухът изстива, от мъгла скован.
Някой тежко диша, във земята взрян.
Потъмняват бавно морските води.
— От нощта избягай, бързо си иди.

— Твоят дом къде е? — Само там е той,
дето с поглед следваш звездния порой,
дето с лъч просветват твоите мечти,
дето има слънце, дето си и ти.