Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Изстена през зъби, потресен от човешкото суеверие. Никой не чу вика му — той се удави в екота на копита и в друг вик: стоглас, несвестен рев на хора, видели чудо.

Тази вечер навярно стотиците сеирджии щяха да разказват по улици и кафенета как един пратеник божи измил с кръвта си греховете на султана, как над премазания му труп се издигнала бяла светлина и от костите му покапало благовоние.

А същата вечер Селим хан седеше свит на миндера в одаята си и лъчите на залеза през червените джамове му се струваха струи прясна кръв, плиснала върху плочите.

Жертва, жертва за очищението му… Една ли само жертва взе и ще вземе неговото велико дело? Ако утре тълпата се нахвърлеше върху низамите в Левенд чифлик, върху зидарите по строежа на Селимовата къшла? Ако вдругиден стигнеше до бой между старата и новата войска? Ако моллите насъскат народа срещу Топкапу? Колко човешки живота ще струва тогаз новият ред?

Лекарят на султанъм е дошъл, ще го приеме ли всесветлият?

Откак препаса сабята на Пророка, Селим хан рядко се сещаше за Роберто Лоренцо. Нали сега вече имаше пред кого да говори дълго и красиво, да разстила кроежите си, да получава задължително одобрение. Отмина времето на опасни мисли, споделяни с някакъв тъмен гражданин. Мечтите трябваше да се превърнат в дело — каква работа имаше тук Роберто Лоренцо?

Дали само затова султанът вече виждаше рядко лекаря? Или изпитваше някак дълбок срам пред довереника на младостта си, който бе го научил да мисли и търси? Да не би Селим хан да долавяше, че султанът стои по-ниско от някогашния принц, та творбата не оправдава труда, вложен в нея?

Трите години след 1789 (годината, в която Селим зае престола) го измениха, отнеха на чертите му младежката пламенност и страстна вглъбеност. Но тия три години — след Великата революция — бяха изменили и гражданина Лоренцо.

На мястото на честолюбивия дребен учен, увлечен от идеи, сега стоеше съвсем нов човек. Мечтите на Лоренцо (за разлика от смътното бълнуване на принц Селим) бяха се превърнали в живо, пълнокръвно дело, макар той да нямаше дял в това превращение: гражданството бе спечелило боя срещу кралете, гражданството отстояваше своята власт против цяла Европа, законодателствуваше, управляваше, строеше.

Понякога му беше и смешно, и жалко, спомнеше ли си дългите години, изпълнени с работа над личността на Селим. „Колко непрогледна ще да е била предреволюционната действителност, за да се заловя за такава крехка вейка всред хаоса: просветения монарх! А историята доказа (и как още!), че един монарх не може да бъде нищо повече от монарх. Без всякакви прилагателни — враг и палач на Новото! Доказаха го не само събитията на Запад, ами и Селим III. Приятел на Просвещението и свободолюбивата мисъл! Толкова по-смешно се плете сега, спънат от добрите си намерения, толкова по-срамно отстъпва пред всяка заплаха на реакцията. Какъв идиот съм бил!“

Сякаш бяха изтекли не три години, а век, откак Лоренцо захвърли творбата си. През първата от тях поне запази топло съчувствие към някогашното пламенно и тъжно момче. Спохождаше султана, изслушваше трескавите му приказки. После, когато срещу революцията се изправи съюзът на всички монарси, вражият обръч стегна Франция и изглеждаше, че победата на гражданството ще бъде кратка, доктор Лоренцо започна да не търпи Селим хан: дразнеше го ориенталското превъзходство, с което султанът отминаваше вести за големи събития, детинските му разсъждения върху света и хората. Преди време бе мислил: „Може Селим да не е кой знае какво, но за турски принц е непостижимо много.“ По-късно не намираше у себе си такова извинение — с любовта си отива и прошката. Боят бе започнал и между враждуващите станове — между гражданина и монарха — не остана никакъв мост.

Лоренцо се поклони едва. Някога, в дните на близостта им, това беше в реда си. Тази вечер Селим го отбеляза и дори му стана чудно, че то го засегна. „Нима започвам да робувам на маймунските нрави в Топкапу?“ — рече си.

— Радвам се, че ви виждам, приятелю, вече рядко се сещате за мен. Може би здравето ми изведнъж се е подобрило?

— Боледуват безделниците, ваше величество, едничко те имат време за болести.

Италианецът се облегна на възглавниците със съзнато нехайство. Лоренцо пропусна нападението над Бастилията и превземането на Тюйлери, затуй вероятно му се щеше посвоему да направи една малка революция в Топкапу — да се облегне и свали шапка. Сложи я на колене, погледна падишаха: как ли ще приеме той тази волност?