Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Както всяко нещо, което нетърпеливо си чакал, мирът не донесе на Селим хан много радост. Какъв ти мир! Чак след като подписаха договора с русите в Яш, султанът разбра на какво се вика война.

Не минаваше ден да не довтасат до Дивана десетина жалби на раята и кадийски писма. В Севлиево вилнеел Селвили Кючук Хасан; Ловченско и Плевенско грабел един главатар, комуто още името не знаем; в Силистренско, та чак до Варна се е закрепил здравата Йълъкоглу, а из Тракия… — там вече отделните дружини и главатари бяха се слели в безкрайна вихрушка, тя всеки ден помиташе цели села, взимаше стотици живота и набираше все по-голяма сила. Кърджалиите, кърджалиите, кърджалиите!… — като грохот идеше до столицата името им, като вълна я заливаше ужасът, донесен от безчетните бежанци.

Те се нижеха в дълги кервани откъм север и запад. Изпити жени, с дете на гръб и две-три, заловени за ръце или поли; тъжни прашасали мъже, нарамили цялото си имане в кош или денк; старци, които рядко опираха до Стамбул, повечето се гътваха край пътя и тъй си оставаха непогребани, керванът не можеше да спира.

Отначало столицата зееше с десетината си врати срещу бежанците — защото още бяха малко. Но скоро гостоприемните порти на града се притвориха пред човешката върволица — къде да денеш толкова народ?

Ако човек би излязъл извън Стамбул, щеше да види покрай високите му стени много колиби от слама и кал. Като подплашени пилци се притискаха хората около стара квачка — старият град им се струваше неуязвим и те търсеха малко сигурност наблизо. Странни изглеждаха тези хора на стамбуллии: никого от тях не вълнуваха събитията, които тресяха столицата, не им важеше какво става и какви сили си дават бой между стените на града. Бежанците поминаваха някак, макар да ги не пускаха в Стамбул. Но всеки от тях като че живееше някъде далеко, там бяха всичките му мисли, грижите, мъката му. И ако проговореше, знаеше си едно: Кючук Хасан и Кара Фейзи, Гушанц Али и Пехливан Омер… Само това им беше на уста — ужасът, който ги отвея от родните им краища, ги правеше слепи за стамбулските красоти, за събитията, що тресяха Стамбул, както вече се каза.

А онова, което се случи в столицата през пролетта след договора с московците, наистина я разтресе. Правеше първите си стъпки „низам-и джедид“ — новият ред, измислен от Селим хан и съветниците му. Ако разгърнеш историята, тя твърди, че нито е имало някакъв ред, измислен и наложен от Селим хан, нито пък — нещо ново в сакатите мерки, които бе нарекъл с такова гръмко име. Но историята съди така: качва се тя на някой висок връх, едва ли не Арарат, където спрял Ноевият ковчег, оттам гледа света. И казва тогава: „Какво е новото в «низам-и джедид»? Стара песен!“ — Това, че е стара, право. Ама я питай стамбуллии, живели през онази хилядо седемстотин деветдесет и втора година, дали са видели нещо старо в „низам-и джедид“? Или им се е струвало, че ще се продъни земята и ще завали огън над грешниците, натрапили такива невиждани новости в реда на империята?

Из стамбулските чаршии, пред джамиите и на скелята парцаливи дервиши предричаха божа разплата, възмездие за греховете. Някои (все още казваха така) били забравили правата вяра и оставяли чужденци да се месят в делата на Османовия дом. Някои готвели края на еничарския оджак. Тия някои се били оградили с користни чужденци, с лоши мюсюлмани. „Тежко и горко — нечувано ще бъде божието възмездие, никого не ще отмине великият божи гняв, правоверни, защото и вие, всички вие, не сте се опрели на злото!“

Хората слушаха, без да мигнат и дишат, думите на такива дервиши — свети люде! После се оттичаха към бреговете на Пролива и Златния рог, там живееше в слепени една о друга къщурки беднотата на Стамбул — дребни еснафи и измекяри, хамали и сергиджии. Те разнасяха между своите ужаса, навеян от дервишките думи; до късно шепнеха през комшулуци и пред порти за страшното, което идеше; накрая сядаха на оскъдна вечеря всред жените и децата си и ги гледаха сякаш на раздяла. Негли нощес можеше да ги удари великият божи гняв, възмездието.

Но какво бе непростимото, което би накарало аллах да отвърне лице от стадото си? — Как какво? Чужденците, които се разпореждаха в сарая, които бяха измислили и низамите, и новата хазна, и всичко от този вид.

Право казано, нямаше почти никакви чужденци по това време в сарая. Един-двама строители, няколко изкусни майстори на топове и още няколко изучени топчии, които пък трябваше да изучат новата османска войска да си служи с новите топове. Но в страховете на стамбулската тълпа те нарастваха на стотици и едва ли не управляваха империята. На тях приписваха тъмна власт над самия султан, на тях отдаваха всички бедствия, кажи-речи, и сушата.