Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И отведнъж избуя пак омразата, отмъстителната злоба срещу света: а в Слаковския чифлик децата нямат люлки, никога не бе виждал люлка в Слаковец. Там няма майки, които пеят над люлките, няма радост в никоя къща! Кой, кой е наредил така света, кой е крив за цялата човешка мъка, няма ли и него най-сетне да стигне отплатата, която Кара Фейзи разнасяше из Тракия?

— Ще вляза! Трябва да вляза, имам да кажа нещо на главатаря! — стресна го някакъв глас отвън.

Докато свари да се обърне, вратата вече хлопна, притвори се бързо и някой застана, опрян отвътре на нея.

Дълго беше се взирал в огъня, та сега очите му с мъка опипваха тъмнината. Сетне цепеницата пламна и главатарят видя оня, който беше влязъл.

Жена.

Немлада беше, но не и презряла. Едра, здрава жена, с широко, отворено лице. Бе скръстила ръце под високите си гърди; изпод наметнатото вехто джубе се виждаше гушата ѝ — небяла, закръглена. Шамията беше се свлякла (сигур от това, че навън жената се е сдърпала със стражите) и косата ѝ лъщеше на огъня.

Още веднага нещо у нея го порази, макар да бе срещал много по-хубави и по-млади жени. Бе свикнал да му ги водят — бледи, разтреперани, несвои от страх. Усещаше през меката им кожа ударите на сърцето, чести и неравни, като кога уловиш пиле за клане; виждаше как се попукват сухите им побелели устни, а под притиснатите зъби избиват дребни капки кръв. И снагата на такива жени е една особена — студена, тежка, като нежива, и уж се отпускат в ръцете ти, пък ти се струва, че лежиш върху дърво.

А сега му се чинеше, че за първи път среща жива жена. Тя стоеше, отметнала глава, подпряла обли рамене на вратата, гърдите ѝ се подигаха тежко (все пак — страшно!), а в очите ѝ като че ли играеше усмивка.

„Дали си е с акъла?“ — помисли.

Не беше се случвало срещу му да изстъпи жена, без да са я били и влекли.

— Какво щеш? — попита я, защото вече нямаше как да мълчи; жената сякаш би го гледала замислено до утре.

— Нищо. — И гласът ѝ беше като цялата нея, жив, топъл, незвънлив. — Исках да те видя.

Нима го взимаше на подбив? Нима в Тракия имаше човек, който би смеял да се шегува с Кара Фейзи? Не. Очите ѝ го гледаха все тъй. В тях имаше напрегнато внимание, но не насмешка.

— На, виж ме! Хубав ли съм?

Тя само вдигна рамене, като че ли бе изговорил нелепост.

— Защо ще ме гледаш? — продължи той рязко. — Още ли не сте ми се нагледали?

— Казват, че ти си направил размирието. Затова дойдох. Да видя тоя, дето направи размирието.

— Излъгали са те. Никой човек не може да направи размирието. То е от само себе си.

— Не е тъй, нищо не идва от себе си. Кой, ако не ти? Няма в Румелия друг такъв, макар да са много главатарите. Всички за тебе приказват. Ей и сега побягнаха, щом научиха, че си бил в Казанлък.

— А ти защо не побягна с другите?

— Няма за какво да бягам, всичко ми взема размирието. Затова исках да те видя, да зная барем кой ме остави без нищо.

„Ха — рече си, — такава била тя! Изклали са рода ѝ я моите, я други някои, обрали са я, та сега е тръгнала да се жали и кълне. А пък, ако ѝ е мръднал акълът, може и нещо да си е наумила, какво ли не върши човек, когато му дойде до зъби.“

— Да знаеш кого да кълнеш, а? — озъби ѝ се по привичка.

— Защо ще кълна, тебе клетва те не стига. Ако те стигаше, жив да си се стопил досега.

Чудно. Боеше се, че тя ще си върви. Щом е дошла само да види лицето на размирието и вече го видя. Поиска му се да я задържи още малко. Не знаеше точно защо.

— Какво ти взема размирието? — попита. Чувствуваше, че това би я накарало да говори.

— Нали ти казах: всичко.

А в гласа ѝ нямаше горест.

„Може и наистина да е всичко — помисли той. — Само много загубил човек не усеща повече мъка.“

— Никой от моите не остана — продължаваше жената. — Есенес ни налетяха сеймените на Юсуф паша, тогава къщата затисна последното. Майка ми умря по Коледа. Свършиха се. Затова не бягам с другите.

— И стопанин ли нямаш?

— Нямам. Него съсякоха по-лани, кога Кара Халил подпали Крън.

„Какво пък? Да не е само тя — опита се да пребори той непозната жалост. — Има ли къща из Тракия, дето размирието да не е отнесло по някой друг. От нейната къща — всички. И такива къщи ще да има… Мигар фъртуната и градушката гледат къде минават?“

— Е, и какво ли си викаш? Ако не беше тоя, аз де, живи да са близките ми. Тъй ли?

— Тъй.

Не звучеше като укор и съвсем не като закана. Изглежда, и за нея големият главатар бе като фъртуна и вихрушка — една от безбройните злини, орисани на човека.