Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Не! Не ми е той баща, нали не ми е баща? — разбра криво думите ѝ.

— Къде остана прочутата ти ученост, султанъм? — Жената беше се съвзела и го държеше в ръце със студената си ненавист. — Не можеш ли да пресметнеш, че Юсуф ага е бил десетгодишен, когато си се родил? А тебе добих по времето, когато при мен идваше Мустафа хан.

(Но не каза: „Тебе добих от Мустафа хан“ — знаеше, че плаши сина си с тайната на рождението му.)

— Да, права си, и моята кръв е робска.

Внезапно го налегна умора. Безкрайната грозота, на която бе способна майка му, винаги го смазваше. И се остави на думите ѝ, само защото се страхуваше, че тя ще хвърли пред очите му нова, още по-гола и страшна грозота.

— Защо спорим, валиде султан? Не е ли достатъчно, че не ща за съветник и помощник Юсуф ага?

— Не е достатъчно. Защото аз те моля. Никога за нищо не съм те молила. Кълна ти се, Селим хан, не ще те и помоля никога вече. Дали човек е чобанин, или султан, има една майка. Бяха тежки дни за мен и за теб, може пак да бъдат. Пак ще ти остана само аз. Не отблъсквай майка си, Селим хан, не ми отказвай!

„Няма да изляза наглава — мислеше уморено синът. — Веднъж си е втълпила, обещала е на онзи и не ще отстъпи, познавам я… Ето: моли и заклина, заплашва… Докъде може да стигне една стара жена, за да задържи последния си любовник, и докъде — един роб, решен на всичко и способен на всичко, за да се награби?“

— Добре — каза, — обади на твоя Юсуф, че ще седи в Дивана. И че не желая да го виждам вън от Дивана. Надявам се, това е наистина последното, за което ме молите.

Обърна гръб, за да не вижда нескритото ѝ тържество. Не остана повече и тя — бе получила своето и бързаше да го отнесе на Юсуф. Излезе.

Сякаш излезе и от живота му.

„Колко страшна е жената в жаждата си!… — мислеше синът. — Та да проси от своето дете да заплаща любовните ѝ радости!“

Защо, защо ѝ отстъпи? Как надви погнусата си от низката ѝ страст, отвращението си към един мъж, който се продава? „Човек има една майка.“ Тия думи го подчиниха на волята ѝ. Дори да си не султан, ами пророк, страх те е да останеш без майка…

„Майка. Майка ли?“ — продължаваше да мисли. Не изтръгна ли от него победа една чужда жена, заплашена любовница на някакъв тъмен роб?

„Боже, защо човек никога не вярва, че майка му не му желае доброто, че и тя може да се превърне в чужденец и враг? Защо чак до гроба човек се бори да остане дете на майка си?“

Мира с московците направиха в Яш през първите дни на новата година — хилядо седемстотин деветдесет и втора. Султанът получи такъв мир, дето не беше сънувал: русите очистиха цяла Влахия и земите по дунавското устие. Царицата бързаше да си подели Полша с австрийците; не можеше да отдели час повече за султановата империя, която я днес, я утре сама щеше да капне в ръцете ѝ. А че ще капне като зряла круша, в това никой не се съмняваше.

„Такива ми ти“ — би рекъл Вели, веселият беглец, разбойникът с широко сърце, ако беше жив. Но Вели го нямаше и орлите бяха нахранили децата си с месата му преди две години някъде в Пазарджишко, стига из тези краища да живеят орли.

Въпреки че изминаха две години, въпреки че забрави много нещо — кажи-речи, всичко, което не се вместваше в лудите му кроежи, във все по-неутолимата жажда за надмощие, — Кара Фейзи, най-големият главатар из Тракия, често си спомняше беглеца. Нямаше вече кой да се обърне към страшилището на тракийската земя с весела дума, с анадолска приказка; нямаше кой да му напомни, че съвсем се е халосал по грабеж и препускане, а злото има толкова дълбок корен, та никакви кланета не могат го изкорени. Нямаше кой да придърпа с разсеяна, приятелска ръка до скъсване изпънатите юзди на волята му.

След вечерта, в която уби приятеля си, дружината взе да гледа с други очи своя главатар. И дотогава мъжете (вече бяха над хиляда, а всеки ден прииждаха нови) усещаха, че Фейзи не е като тях: по-силен, по-безпощаден, по-устремен към някаква цел бе главатарят. Защото имаше мигове — по-чести или по-редки, — когато всеки от дружината се досещаше за нещо като бог, като съвест или като отплата. Страх, с една дума. Само за Фейзи такива мигове сякаш нямаше. Тъй поне вярваха мъжете. Навярно едничко туй, дето понякога го виждаха да говори с беглеца, да дава вяло ухо на приказките му и му отговаря като на равен — едничко то ги беше убеждавало, че е все пак човек като тях.

Но дойде убийството на разказвача. Видяха как главатарят тръгна срещу Вели, как го повали с един удар, както стотици преди него. Човек не можеше да свърши това — самият дявол живееше у Фейзи.