Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Сега също: напрягаше очи в резливия мраз, остреше уши, изпружен, готов мигом да се извърне, по-бърз от мълния, да стреля или отскочи. Подире му беше се проточила старата дружина — двайсетината му първи мъже. Никой не смееше да отбие из дворовете, да грабне. Чакаха знак. Едва когато стигнаха мегдана, а Кара Фейзи се увери, че в Крън няма жив човек, даде воля на дружината. Само им рече да не палят безразборно, защото трябваше да изкара някой ден в селото, мразът беше съвсем стегнал.

Един бог знае колко пъти бе нападан и грабен Крън през последните години: между къщята зееха широки, неравни мегдани и само снегът закръгляше ръбовете на виранлъците — селото бе горено, та бяха проредели махалите му. А хамбарите и мазите — празни, с трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Не само кърджалийска ръка се усещаше тука, сигурно бе грабил и аскер (нали е близо Шипченският боаз, какво ли не се изтича през него). Добре, че преди ден-два бяха ягмосали Казанлък — отгоре-отгоре, колкото да поминат през студовете.

Мъжете накладоха огньове в по-широките къщя, натръшкаха се върху голия под, едва застлан със слама. От черги — ни помен, на конските чулове останаха. И жени нямаше! Само тия, които влачеха от Казанлък. Десетина, не повече. А пък който е повлякъл жена отдалеко, не я отстъпва лесно, и до бой стигна тук-там.

В одаята гореше огън. Пак бе го наклала незнайна ръка. Кога главатарят влезе, лъхна го топлина. Ниска одая, с окаден, дървен таван. В Слаковец и такава се брои за много нещо, но из Тракия Фейзи свикна на по-хубаво. Навярно богатите къщи в Крън отколе са изгорени, щом му бяха нарекли тази.

Седна на голия одър, хвърли ямурлука, протегна вкочанени ръце към огнището. Избиха го тръпки, посегна към купчината дърва да прехвърли в огъня. Взе някаква дъска — тъмна, дебела и къса. Вече я прибутваше в огнището, когато очите му попаднаха върху ѝ. И я издърпа. Не беше проста дъска. Рязана, дълбана.

Дълго я занича, дълго прекарва пръсти по вдлъбнатините и завъркулките ѝ. Кой ли безимен майстор беше вложил целия си мерак и знание, за да издяла на еди-кой си стопанин от Крън люлка за първото му дете? И колко ли деца отпосле са заспивали в нея, колко колена? Прибирала я е стопанката в мазата, щом някое поотхвръкне и вземе да се търкаля до другите на одъра, сетне пак я е изваждала, измивала я е на реката и я е сушила, та всичко да бъде наред за новото дете. А туй сега, последното, са го задянали някоя нощ в цедилка и са го отнесли в Балкана, повито в кожи.

Пръстите все шареха издълбаната дъска, а Фейзи бе вперил очи в синьоалената жарава. Странни мисли пробуди потъмнялото рязано дърво. Деца…

Всякога и всички бяха имали деца. Животни, хора… Времената идваха и си отиваха — по-леки, по-тежки, нетърпимо тежки времена, — а хората винаги имаха деца. Столетия и хилядолетия бяха се раждали деца в Граово, оцеляваше по едно на десет, ядеше чер просеник и гризеше корени, растеше и раждаше свое дете. Раждаха се деца и в размирна Турция, там, където вече не никнеше трева; стотици гинеха под пожарищата и ножа, премръзваха из землянки в планината, а майките им вече носеха друго дете, ново… Ще рече, все някой щеше да надживее размирието. Ако не тези деца — техните. Макар — и внуците им.

„А нашите, къде са нашите деца? — парна го тревога. — Или размирието ще живее един човешки живот и не ще има кой да доведе докрай нашето време?

Къде са децата на Вели? — продължаваше да мисли неспокойно (Вели се месеше във всяка негова мисъл, тъй дълбока бе браздата, оставена у разбойника от едничката срещната човещина). — Света беше обиколил, пръснал е семето си от Белград до Йенишехир в Анадола; когато почнеше да се хвали с жени, край нямаше, а децата му къде са?… Вели умря и никой няма да продължи Вели, не ще има друг такъв весел разбойник по пътищата с торба анадолски приказки. Свършено, съвсем е свършено с Вели…

Ще рече, баща ми — течаха мислите, — най-клетият човек, когото помня, баща ми е по-честит от Вели. Кой знае колко синове са му измрели, последният сам излезе из рода си, ама дъщери му останаха. Раждат тия дъщери, деца гледат. И няма да се свършат слаковските ратаи, а̀ко да оцелява един на десет. Ще се свършим ние, размирниците, защото ни е даден един човешки живот, не повече…“

Жаравата бе изтляла, та той вече едва различаваше тъмните шарки върху люлчената дъска. Напипваше ги още: кръст, два по-малки от двете му страни, звездички някакви по края, може и цветя да бяха. И две големи пилета, гургулици ли, гълъби… Въздъхна, опря я край одъра, улови друго дърво и го напъха в огнището. Загледа как го подлизват тънки пламъци.