Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Завършваше първият пълен, първият радостен ден от две години насам — това си мислеше Селим хан същата вечер. Той стоеше, както всяка вечер по залез, в кьошка над Пролива. Подпрян о мраморния стълб, за първи път щастлив. „Не съм вече сам — мислеше си, — сам срещу злото. Пет души чисти хора, не крадци и не изнудвачи.

Не е ли късмет да намериш в днешен Стамбул цели пет души честни хора?“

Не усети кога е влязла. Забеляза сянката ѝ до своята — Хадидже султан можеше да идва всякога и всякак при него, за нея още не бе имал тайни. Но тази вечер нещо го учуди — Хадидже беше необичайно пременена: така се облича и гласи жена, която желае някому да хареса.

Будната чувствителност на Селим долови, че майка му е дошла не за да види дали той е отслабнал или трескав. Идваше да иска.

— Днес при теб е бил Челеби Мехмед — започна без заобикалки тя. — Сигурно сте решили нещо важно. В Топкапу вече се говори за мир.

— Да, мир ще има. А с Челеби Мехмед наистина разглеждахме важни дела. Веднага след мира ще започнем. (Не доизказа какво, Хадидже султан познаваше намеренията му.) Начертахме мерките, хората.

— Тъкмо затова ида, султанъм. Трябва да говорим за нещо, което е свързано с всичките ти кроежи.

Хора, каза… Тъй е: най-важното са хората. Верни, готови на всичко заради тебе. Пък невинаги тези, които се хвърлят в очи, са най-верните и невинаги верните се хвърлят в очи.

— И невинаги верността е най-главното качество.

Струваше му се, че вижда накъде бие тя, та започна да се брани отдалеко:

— Ако един човек е чист в мисъл и действие, верността иде от само себе си. От това, че той не може да бъде користен, държи на думата си. А верни хора има и в злото: наемните убийци… Нима наемният убиец не е верен на онзи, който заплаща удара му?

Хадидже султан помълча кратко — съвсем кратко, колкото да набере думи и сълзи; познаваше цената на майчиния плач.

— Чуй ме, султанъм — подзе тя с растящо и ненапълно престорено вълнение. — Допреди две години ти беше осъден затворник. През онези години нямаше човек в сарая, който да заложи грош за тебе, камо ли да ти служи. Един само пренасяше забранени книги и послания на недоволни първенци, само един заложи не грош, а главата си за тебе.

Е, добре! — събра дъх Хадидже. — Ти управляваш от две години. Чаках търпеливо сам да се сетиш колко дължиш на този човек.

(„Все още не споменава името му — помисли си Селим, — сякаш усеща колко чудовищно е това, което се кани да ми поиска.“)

— Ти го остави настрана, веднъж не го удостои с някаква милост. Днес те моля, майка ти те моли, Селим хан, вземи го в Дивана. Заслужил е! Няма и едва ли ще има в държавата ти човек, който тъй много е направил за тебе!

Ето че най-сетне беше произнесено. Отдавна предусещаше, че майка му бие натам — по намеците и недомлъвките ѝ, по някакво все по-голямо неспокойствие. Хадидже султан бе обещала на любовника си и трябваше да удържи дума или да го загуби. Да загуби Юсуф ага, най-красивия роб в Топкапу. Но как се е излъгала, как не бе предвидила, че иска невъзможното и че този път Селим хан не ще отстъпи — няма да омърси сам своето безкрайно скъпо дело.

— Знаеш, че не може — отговори ѝ късо.

И съвсем твърдо; така поне мислеше той.

— Кое не може? — правеше се, че не вярва на ушите си тя.

— Никога Юсуф ага не ще седне в Дивана наред с хора като Челеби Мехмед и Раиф ефенди, най-светлите умове на държавата ми.

— А с какво е по-лош от тях Юсуф ага?

Нямаше вече влага в тъжните очи, молба в топлия глас. Една стара самка, заплашена от самота, бранеше купената си наслада.

— С какво е по-лош, питам? Защото някога беше добър, когато пренасяше тайни писма и заговорничеше за твоя сметка!

— Юсуф ага е роб. Ти разбираш ли какво значи това.

— Не е вече роб. Аз освободих Юсуф преди петнайсет години.

„Щом започна да спиш с него — помисли той горчиво, — щом загуби ум по прелестите му.“ И — на глас:

— Можеш десет пъти да освободиш Юсуф ага, той си остава роб: човек, когото всеки може да купи, който няма свой срам и своя съвест. Едно време му плащах аз — да заговорничи за моя сметка, както викаш ти. Утре ще му плати друг: еничарите, ходжите, враговете ми. Не купена вярност ми трябва, казах. За какво е способен Юсуф ага изобщо!

Тя го изгледа с ненавист — бе взела последните му думи за намек.

— Роби и роби — хвърли тя последния си залог. — Това знаеш само. А коя съм аз, твоята майка? Робиня. А ти кой си? Син на робиня. От кръвта си се гнусиш, от себе си!