Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Селим го чакаше в покоите си, пред масата, отрупана с книги и писма. Тук, между двата прозореца с пъстри джамове и бакърения мангал, под накачените стари оръжия двама положиха основата на онова, което историята щеше да нарече „низам-и джедид“ — новия ред. Нов той щеше да е дотолкова, доколкото създаваше съвременна, наборна, а не платена, обучена и не просто фанатична армия, водена от образовани началници. Защо простите и необходими промени във войската трябваше надуто да бъдат наречени „нов ред“ — това и тогава, та чак досега никой не разбра. Може би Селим III наистина се е надявал, че новата войска ще бъде само начало на дълбоки преобразования в държавата му. Може би наистина през тия дни с възторга на прилежен ученик е мечтал да превърне изостаналата, полудива, разложена империя в блестящо подражание на големите европейски държави.

Онова, което двама начертаха през този ден в Селимовите покои, бе бледо и дребно; няколко мерки, що трябваше да ограничат нахалния произвол на еничарството, да набавят средства за строеж на нови казарми, за издръжка на чужди инженери и офицери и, на края, да осигурят набора на няколко хиляди войници — първите войници на „новия ред“…

Дребно, но и то бе непостижимо трудно. Знае се, че не може да започнеш голямо дело без пари, а султанът бе разпродал дори скъпоценностите на Османовия дом, за да нахрани войската си. Същата, която продължаваше да бяга и нахранена, както бе бягала гладна. Трябваше да се измисли нов източник на пари, иначе „новият ред“ би умрял нероден.

Челеби Мехмед предложи да бъде създадена една „нова хазна“, отделна от държавната; от всяка ока вино и ракия, които добиваше селянинът, от всяка негова овца и коза, от кантар вълна и памук, от орехите и стафидите той трябваше да брои по една пара на тази хазна. Но защо Селим хан се надяваше, че раята ще плаща тъкмо тези нови данъци, след като от години не плащаше старите — това е неясно.

Следващата мярка, начертана през онзи ден, беше: да се намерят няколко хиляди души войници за „новата войска“. Откъде трябваше да ги вземат, какви да бъдат? Измежду еничарите? Пазил бог! Измежду аянските дружини? Но аяните плащаха, аяните разрешаваха на хората си насилие и грабеж и не им искаха много: да пазят казата за аяна си. Кой от тези мъже би зарязал аянска служба, за да живее под ред? Да бъдат набрани тогава от селата нови хора и да ги докарат в Стамбул, в новата къшла. А бяха ли останали по селата мъже, които да не ходят с аянските дружини или с кърджалиите, или пък да не седяха упорито вкъщи, за да пазят децата си от аянски дружини и кърджалии?

На Челеби Мехмед дойде друга мисъл: нека започнат новата войска с пленници, все биха се намерили няколкостотин души. А на края идеше най-трудното: „новият ред“ трябва да бъде въплътен, наблюдаван, пазен от някого. От кого? Та нали султанът най-вече се страхуваше от Дивана, от отпора на старите грешници под везирски и муфтийски кафтани. Именно те, овързани с еничарските обичаи и бакшиши, щяха да слагат не пръти, а цели греди в колелата на новия ред.

Да бъдат сменени с други хора! Лесно се казва. Двама седяха от часове над белия лист (надяваха се да подредят върху му поне двайсетина имена), а там изпъкваха пет. Толкова.

Сякаш школник, който виси от дълго над объркана задача, Селим хан гризеше калема, а старият велможа за петдесети път прехвърляше зърната на броеницата си до пискюла и обратно. Мислеха. Или може би само се правеха, че мислят, защото всекиму от двамата бе тежко да признае пред другия, че не намира шесто име. Че едва петима са годните за работа, способни на безкористие хора в цялата султанова земя.

— Нищо, Челеби Мехмед — рече най-сетне падишахът. — Не ща много съветници, чисти хора ми трябват, убедени. Защото навярно ще бъде мъчно.

„Мъчно!… Как го рече! — помисли си везирът. Като да говори за строеж на чиниен кьошк или за лов на кошути. Какво знаеш ти за мъчнотиите, расло на завет момче? Какво знаеш за неизказаната сила на стария ред? Думи не се намират за борбата, в която тръгваш с петима верни хора. Нека, аз ще бъда между тях — на осемдесет и пет години е все едно дали умираш от смъртта си, или от еничарски нож. Но ако да бях на трийсет като тебе, надали бих заложил срещу еничарите. Аферим на тебе, султанъм, че сам тръгваш срещу гибелта си!“

— Още имена ли търсиш, Челеби Мехмед? — попита падишахът.

— Да — не призна мислите си. — Търся и не намирам.

— Нейсе. Чуй сега: Диванът си е Диван. А ние трима — аз, ти и Татарджик Абдулла — ще бъдем Таен диван на новия ред.