Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

От онази вечер, вярата им в него стана суеверие. Някои (които ходеха с главатаря от най-отдавна) говореха, че през всичките тия години не са го видели да старее, да се мени, както що е дадено на човеците; други казваха, че можел седмица да не заспи и все такъв си бил — не го ловяла умора, не го сваляла болест. И му служеха, както никой не служеше през размирното време ни на аян, дето плаща и надплаща, ни на сераскер, ни на султан. Не само защото не губеше никога, не само от сляпа вяра. И от страх. Струваше им се, че вдън земя ще ги намери мъстта му, дори заради помислена измяна.

Страх…

Някога, в Слаковския чифлик, когато трепереше от всеки правоверен, бил той най-дрипав и прост, от сайбията и хората му, от побирчиите и техните сеймени — когато трепереше от целия зъл, жесток и враждебен свят, — момчето си мислеше: „Ще има ли такъв ден, дето не аз ще се боя от хората, а барем един ще го е страх от мене?“ Нали страхът бе едничкото нему познато (ако не влиза в сметка гладът).

Сетне, отстъпи ли от рода си, надяваше се, че поне раята ще му се бои. Но то не се сбъдна — зъбеха му се чак децата в Брезник: „Дьонме!“ Остана му едно — широкият път. На широкия път научи как се взима страхът на хората. И го тласкаше вече само стремежът: „Да ми се боят! Всички, от раята до султана, всички!“

Е добре, бояха му се. Сега в Тракия нямаше по-страшен от Кара Фейзи, може да нямаше и в цяла Румелия. Пред името му опустяваха селата; стигаше да спре керван, за да изсипят пред коня му всички кесии и товари; аяни се свиваха в градовете си, паши отвеждаха войниците си в крепостите, цяла Тракия затихваше, щом дочуеше тропота на дружината му. Откак довърши Вели, боеше му се и дружината. Сякаш невидими ръце редяха постелята му в най-богаташката къща на всяко нападнато село; невидими ръце оставяха на софрата му най-тлъстия къс и най-старото вино, отделяха за него най-скъпото от плячката — хората предпочитаха да не срещат лицето му. Няколко пъти, когато затваряха в наречената за главатаря одая отбрана жена, намираше я примряла, без дъх и свяст. И от страх се мре.

Малко навярно са хората, на които съдбата е дала онова, що са мечтали, тъй обилно и щедро. Дали големият главатар бе сит от тържеството си?

Трябваше да е сит.

А не беше.

Чудно нещо е страхът, който будиш у хората. Донякъде те увлича: „Още! — викаш си. — Днес ми се боят две села, утре нека бъде Тракия! Днес е Тракия, утре да бъде Румелия!“ А после? Ако пред тебе побегне не Румелия, а сякаш цялата земя и престанеш да срещаш жив човек, защото хората не смеят да видят сянката ти и чуят името ти, тогава накъде трябва да уловиш и какво да поискаш? Още? За какво е туй още? И какво след туй още? Какво можеш да направиш от този огромен страх?

Можеш да направиш власт. Но над кого? Дали над изпепелената пуста земя, където не е никнало семе от години? Дали над градовете със слепи чаршии и прашасали дюкяни? Над кого тази власт?

Остава ти единствено да продължаваш. Тъкмо още и още. И да усещаш как някъде (дявол знае къде) големият страх се набира и сгъстява, расте и расте и се превръща в отчаяна воля за отплата, във воля да се отървеш или да те свършат. И да не можеш нищо стори, за да ѝ попречиш, защото тъкмо страхът, който си родил, ражда тази воля.

Точно затуй хората, които вдъхват най-голям страх — тия хора най се и боят, въпреки че не им личи. Познават силата на страха.

Бяха влезли в селото днес по обяд, в едно от многото села, опразнени от страха. Макар че вече седмици мраз бе сковал равнината, а горите бяха оголени до шумка, селяните пак улавяха планината пред Кара Фейзи. Из землянки спяха навярно, из пещери — размирието научи народа на нов, непознат довчера живот.

Та така, бяха влезли по пладне. Щом съгледвачите обадиха, че в село май няма жива душа, главатарят поведе дружината. Пръсна я в дълга верига, която се огъваше нееднакво из дълбокия корав сняг и полека ограждаше селото. На няколко пъти бяха налитали на засада — току-виж, из празните наглед къщи пропука и някой кърджалия се стовари. Затуй главатарят нямаше вяра на празните затихнали села и се взираше с вълчи очи във всяка диря.

Но този път наистина беше пусто. Не от вчера и завчера — отдавна бе секнал животът в Крън. Ветровете бяха успели да изтръгнат не една вратня и черчеве, снегът трупаше високо край стените на плевни и къщи. Дори кучета нямаше — бяха поели подир стопаните си или да търсят нови стопани.

Когато дружината обхвана покрайченските къщя, а все още не се чуваше звук и не се мяркаше сянка, главатарят улови широката улица към мегдана. Винаги ставаше така: Кара Фейзи вървеше отпред, ако ще да се пукаше из все прозорци и пролуки. „Знае си, че го не лови куршум, шейтанът му с шейтан, затуй е толкоз юнак!“ — си мислеха мъжете. Не подозираха, че всеки от тези десетки пъти главатарят е броил за свой последен път, че в края на всяка улица е чакал смъртта си.