Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— А може и да не е тъй — каза Фейзи. — И мене, като всинца ни, влече размирието. Само че мене преди другите, това е различно. Нели си виждала как приижда вода?

Жената замислено кимна.

— Най-отпред върви челото, дето му викат; дърветата, които водата изскубва най-първо. А челото сетне вече помита всичко из пътя си. Кой е крив за поразията, ще речеш? Челото ли? Или водата? Едно трябва да проумее човек: пороят очуква най-лошо дърветата, които здраво се държат оземи. Другите понася цели и преминават те над съсипани бахчи, през сринати язове, къде не…

Сам не помнеше от колко време не е говорил толкова дълго. „Като баща си взех да приказвам — рече си. — Той така обичаше: уж едно каже, пък се разбира друго.“

А жената мълчеше, сякаш премисляше думите му.

И по-рано (нали отдавна из Тракия се носеше страшната слава на Кара Фейзи) беше си викала: „Не може да бъде шейтанът. И него е майка раждала, наш език говорел. Какво, че докарал размирието, мигар на мира прокопсахме?“

Тя не му обади истината — щеше ѝ се не само да види човека, който я остави без нищо. Друго я влечеше към него, но не умееше да го изкаже. Нали, откакто се помнеше, бе живяла между хора, що таяха някакъв страх: страх от бога, от султана, от всеки сейменин и войскар. А този тук се е вдигнал срещу цял свят и око му не мига. Е, чудно ли е тогава, че такъв един човек те влече?

— Защо не седнеш? — проговори пак Фейзи. — Страх ли те е?

— От какво ще ме е страх? Когато жена няма вече срам, и страх няма.

Огледа се — гола беше одаята. Подвоуми се, сне джубе, натика коси под шамията (и така, както бе вдигнала ръце, огряна косо от огъня, с права, яка снага и открито лице, му се стори много хубава), прибра поли и приседна до него на одъра.

Сега седяха двамата — двама сами хора край едно огнище всред безкрайната смълчана снежна земя. Топлината ги галеше и разтапяше, мракът ги делеше от всичко извън малката окадена одая: от ратайската мъка в Слаковец и стотиците нощи по широките пътища, от гробовете на децата ѝ. Размирието метеше Румелия, а тук за някакъв къс час беше се отпуснал топъл мир.

Има такива часове поне по един такъв час във всекий живот, защо не и в разбойнишкия? Всичко застива — няма вятър и ярка светлина, няма мраз и шум в такъв час — всичко, що е било, остава далеко назад и не се взираш напред, в онова, което ще бъде. И както през някоя много бистра утрин виждаш далечните планини близки и ясни, тъй и в този единствен час усещаш изведнъж, че някой — чужд човек, срещнат съвсем наскоро — ти става свой.

Фейзи не можеше да се начуди, че някой го е доближил така леко и че сякаш чака нещо от него почти с доверие. Извърна се към жената (зачервена, затаила дъх, отпуснала ръце на скута, сега тя приличаше на момиче) полека, да я не стресне, тури ръка върху коляното ѝ. Тя едва трепна, но не се отмести, само в тихото спокойствие по лицето ѝ като че се мярна нещо напрегнато горчиво и тя го изличи с усилие.

— Каква си — рече — хубава…

Очите ѝ се откъснаха от огъня и тревожно се втренчиха в неговите. Помисли си, че я е разсърдил, че ще захване всякогашното теглене и викове, задъхана борба, клетви. Но жената не пошавна, а през коравия сукман пръстите му усещаха топлината на коляното ѝ.

— Каква си, наляна…

И тези пръсти плъзнаха нагоре, спряха се на гърдите ѝ, още неуверено, докато кръвта все по-диво блъскаше зад челото на Фейзи.

Едва видимо жената пое дъх, сякаш ще се гмурне:

— Трудна съм щото.

Мъжът се дръпна, без да ще. По лицето ѝ позна, че чак това я е наранило, а не можеше повече, не биваше.

Мълчаха. Това мълчание беше друго, пълно с горчивина и студ.

— По-лани, казваш, посекли стопанина ти? — обади се той след време.

— По-лани. Че аз не от него.

Пак млъкнаха. После заговори жената. С гласа, който бе чувал години у себе си — глас на бездънна обида, и безбрежна омраза към света.

— Не зная от кого. Този може би, що довърши децата ми. Или другия, къщата дето запали. Веднъж ли ме влачиха, един ли мина през боаза, през Крън… От размирното трудна, това да знаеш! Тебе ли догнуся от размирието.

Заплака тихо, отчаяно.

— Мълчи! — рече той. — Бог взима и дава. Тѐ, няма да си сама, дете носиш.

Плачът ѝ секна като прерязан. Вдигна очи. Сухи бяха и те, и думите, с които го шибна:

— Това дете ли ще ме сгрее, викаш? Катилин ли, викаш, да кърмя? Чуй, дявол ли си, какво си, нека ти кажа: много жени са трудни от размирието, ама едно дете няма да се пръкне от тях. Да не са плитки язовете по водениците? Там ще залюлеем децата ви, проклети да са! Семе няма да остави размирието, мен помни!