Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Уж още седеше до него, а му се чинеше, че помежду им има мегдан земя. Стърси се: нима накъдето и да посегне, ще напипва неживо? Язовете!… — звънеше в ушите му. „Кой вика, че били слаби? — помисли си. — Тъкмо те, жените, могат да свършат света.“

Какво ставаше тази вечер? Защо тъкмо тази вечер усети страх пред свършека? Дали защото за някакъв миг съзна, че сам той, че самото размирие бе ограбило не само хората, но и себе си?

— Слушай — рече по някое време, без да знае как ще започне. И сетне, съвсем направо: — Роди това дете!

Тя не отвърна, никак не личеше какво мисли.

— Ще ти дам пари. Много. Злато. Отчувай го!

— Защо? — попита спокойно тя.

Мъката ѝ отново бе заседнала някъде дълбоко.

— Тъй. Мое е това дете.

— Не е. С тебе съм сефте.

— Мое е — повтори той. — Нали сама рече, че било от размирието.

— А мое няма да бъде.

— Ще ти дам пари, слушай. Тук и да останеш, за какво? (Взе да я увещава, сякаш много важеше дали това дете ще живее, или не.) Кой знае какво още ще ти мине през глава… Иди някъде, в някой град. Предреши се на кадъна да не те закачат. — И като че се сети какво би я убедило: — Отчувай го, може някога да го подиря.

„И туй ми било шейтанът — мислеше жената с тъжна нежност, — за дете го доболяло шейтанът! — Очите ѝ бавно го оглеждаха, сякаш го докосваше с пръсти. — Чуден човек! Челото на пороя, така ли каза? Той е челото на пороя, силен, защото нищо го не държи оземи. А защо му се иска сам да се залови за нещо?“

Навярно усети жалост, прастарото съжаление към мъжа и самотията му.

— Хубаво — каза съвсем неочаквано. — Ама не заради парите ти, да знаеш.

След един ден и две нощи (дълги, топли нощи, странни нощи, през които — за първи път — една жена заспиваше преди него в постелята, а не оставаше да слухти, будна и настръхнала, да чака ново насилие или смъртта си; нощи, през които големият главатар разбра, че може да има на този свят и друго, вън от глада, страха или разплатата) тя си отиде.

Даде и двамина да я отведат към Филибе. Кон ѝ даде и пари. Много, колкото да отгледа не едно, а три деца.

Кажи-речи, че бяха се простили. Току-що съгледвачите обадиха, че към Казанлък идвал Кючук Хасан, главатарят от Севлиевско, та Кара Фейзи веднага забрави двете нощи, новите си чудновати мисли — забрави всичко, встрани от своята цел.

Жената се стегна завчас. Тихо, замислено — тъй както всяка жена се готви за уж неголеми, не кой знае какви работи: за път, за къра или за празник. Мъжът не предполагаше, че сега тя пресмята какво не: как ще измине дългия път до града, как и къде ще се предреши, каква къща ще потърси и как ще я нареди, как ще нарече детето, какво ще му говори за баща му и още много… Мъжете са свикнали да мислят женската работа за проста точно загдето жените я вършат без шум. Така и така никой не може им помогна.

Вече беше се изправила (той не я забелязваше — кроеше: Селвили Кючук Хасан трябва да бъде пресрещнат из широкото, в полето, ще го ударят и гонят до боаза, за да не се окопити), вече беше се изправила и оглеждаше одаята — май нямаше повече какво.

— Сбогом — рече.

А не помръдна, сякаш очакваше още нещо. Но той като че ли се върна отдалеко: какво е част от един час, дори две топли нощи? Колко могат да натежат те срещу един разбойнишки живот?

Отдалеко дойде и гласът му:

— Сбогом.

— Сполайти.

Тръгна си. Тогава чак Фейзи се сети:

— Чуй — каза, — къде да те диря? До някой ден; не те лъжа, няма да е скоро.

— Сама ще те подиря, когато ти потрябвам.

— Как ще узнаеш кога?

Погледна го почти учудено.

— Как! От хората. Негли песен ще извадят! Ще се чуе до ден, че ти е додеяло, ще науча.

— А откъде знаеш, че ще ми додея?

— Щѐ.

Каза го толкова убедено, сякаш вече бе видяла как Кара Фейзи се отвръща от пътя си. И излезе.

„В полето е по-хубаво — продължаваше да мисли той, — в полето по̀ ще личи силата на дружината ми.

Какво каза тя на излизане? Щѐ… Как не! До Стамбул докато не опра, да се оправя с всичките му паши и везири, докато не оставя султана без земя и рая, няма да е! Пък за това не стига животът, и за син ми ще остане! (Син ми — в мислите му вече имаше някакъв син.) А тя май си рече: щом ми е дотрябвало дете, ще ми додея. Женски акъл!“

По пътя към Филибе зимният вятър гонеше трима конници: двоица мъже и жена. И едно неродено. Дали това неродено щеше да привърже към земята неукротимата стихия, големия главатар (тъй се надяваше жената), или ще продължи разплатата, кога Кара Фейзи нямаше да го има? (Тъй се надяваше Кара Фейзи.) Или щеше да тръгне по някакъв трети, свой път? Кой ли пък живее за туй, за което са го родили!