Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Е добре, да кажем, че сушата не била от тях, ами низамите? Те и не бяха облечени, както що е дал бог — с фереджета или салтамарки, — а носеха някакви московски сини куртки, закопчани от брадата, та до чатала. Къде е имало такова в султановата земя? И откъде ще е дошло, ако не от неверниците? Някои подшушваха дори, че низамите ядели в чорбата си свинско, а от човек, който яде свинско, можеш да чакаш всичко.

Така роптаеше Стамбул, а Селим хан си мислеше, че никой няма хабер какво става в Левенд чифлик.

Левенд чифлик султанът взе от Хасан капудан-паша, който изтърва Очаков, та го принесоха жертва на стамбулската тълпа. Селим нареди да превърнат чифлика му в казарма — най-красивата, която е видял Стамбул. Макар наоколо да пазеше стража, стамбуллии провиждаха през мрежата от кипариси и орехови клони украсените дувари на новата къшла; гледаха тънките редици сини низами, които тичаха нагоре по хълмовете около Буюкдере, наглеждани от чужденци. „Докъде стигнахме!“ — цъкаха правоверните и отвръщаха поглед, за да не бъдат свидетели на греха. Но ако да биха знали друго: че Селим хан, предрешен като ага или търговец, почти през ден ходеше в Левенд чифлик да се порадва на делото си, едва ли биха го преглътнали току-така.

Селим хан познаваше силата на корана, на вековния обичай. Другата, която рушеше неговото спокойствие, му бе непозната: размирието. До Стамбул стигаха все още далечни отгласи от него: керваните бежанци, честите жалби на раята, побирчиите с празни торби.

Султанът съзнаваше, че не ще се справи с двата си врага наведнъж: с отпора срещу новото, който се наливаше с всеки час, и с размирието. Трябваше да ги бие поотделно. Да започне с по-слабия (за по-слаб считаше размирието). През ум не му минаваше, че тези два врага могат да се съюзят срещу му.

Трябваше да се пребори първо размирието с бързи, сигурни удари. Така постави той въпроса пред първенците от Тайния диван:

— Срещу размирието ще се борите с всички средства — това не се търпи повече! От Румелия хазните получават нищожен приход, Румелия пъка от разбойнически дружини. В Румелия трябва да бъде изпратен истински поход, като на война. Начело на похода, съставен от еничарските части при двора ми, назначавам Мехмед паша. Ето — Селим се усмихна, — ще постигнем двойна цел: ще умиротворим Румелия и ще отдалечим от столицата най-опасните врагове на новия ред.

— А ако прибавят и своето размирие към размирието в Румелия, султанъм? — изтърва се Ибрахим кехая.

— Отивате далече в подозренията си… Така Мехмед паша ще замине за бой с размирниците — продължаваше увлечено султанът. — Вън от това ще бъдат взети и други мерки: още утре да се разпратят фермани до раята на всяка каза и град. Нека всичките ми поданици, без оглед на вяра и народност, се въоръжат и дадат отпор на кърджалийските дружини. Всяка каза и град ще избере своя стража, която да охранява границите на казата. Нарочни съгледвачи ще дебнат появата на разбойници и ще я съобщават на населението. Бързи гончии ще обаждат на съседните кази, че се задава опасност.

— Прости, султанъм — говореше Татарджик Абдулла, кадиаскерът на Румелия. — Изглежда, не дочух: да се въоръжат всички, без оглед на вяра и народност, имаше ли такова?

— Тъкмо така.

— И гяурите, и те ли?

— Та те са повече от половината население на Румелия! Къде без тях!

— Не зная дали султанъм е премислил спокойно: как ще накараме по-късно раята да върне това оръжие? Не е ли твърде опасно, ако свикне тя да брани с оръжие селата си? Не е ли дори опасно само това — неверникът да проумее, че може законно да вдигне ръка на правоверен, бил той и разбойник; че има право да брани своя дом? Заповедта принадлежи на тебе, султанъм, но смиреният ти роб не ще отмине с мълчаливо съгласие такива думи. Неизброими нещастия очакват държавата, ако бъде раздадено оръжие на неверниците.

— Никой няма да им раздаде оръжие, бъдете спокойни!

— А как ще се въоръжат без оръжие?

— Ще изковат. Тук е и най-важното в замисъла ми: трябва да накараме раята сама да унищожи разбойниците. Тъй и тъй от размирието страда най-много тя. Когато ѝ бъде разрешено да носи оръжие, ще се втурне да кове ножове и щикове, саби, брадви, вили. На това е способна. Стрелящо оръжие тя не може никога да си набави, нито да изработи.

Раята ще излезе срещу размирниците дори само с такова оръжие, за да отърве земята и къщята си. Несъмнено, ако получеше пушки и пищови, би се справила с по-малко кръв срещу размирието, но би била опасна и за нашата войска.